— А това по какво си личи?
— Всяка жена ще познае — невъзмутимо го увери Рози Палм. — Сега стъпвай по-живо. Вече нарушаваме полицейския час. Стражниците няма да ни досаждат много, но с теб ще се захванат.
Полицейски час… Това беше много отдавна. Ветинари никога не налагаше полицейски час. Пречеше на бизнеса.
— Май съм си загубил паметта, когато са ме нападнали — подхвърли Ваймс.
Реши, че звучи добре. Най-голяма нужда имаше от някое тихо местенце, за да размисли хубавичко.
— Тъй ли? А аз май съм кралицата на Хершеба — заяде се Рози. — Едно запомни, добри ми господине. Не правя всичко това, защото си ми интересен, макар да си признавам, че ме мъчи силно любопитство още колко ще оцелееш. Да не беше толкова студена и влажна нощта, щях да те зарежа на пътя. Аз съм работещо момиче и не ми трябват неприясти. Но ти приличаш на мъж, който може да натрупа малко долари, а ще си платиш, да знаеш.
— Ще ти оставя парите на нощното шкафче — изтърси Ваймс.
Плесницата го отхвърли към стената.
— Това да ти е за урок. Аз нямам никакво чувство за хумор, разбрахме ли се? — промълви Рози и раздвижи изтръпналите си пръсти.
— Аз… извинявай — смънка той. — Не исках да… Тоест… слушай, благодаря ти за всичко. От душа го казвам. Но нощта никак не е лека за мен.
— Да, виждам.
— По-лошо е, отколкото си мислиш. Сериозно ти говоря.
— Всички си имаме тежки грижи. Сериозно ти говоря.
Ваймс се радваше, че Мъчните лелки бяха зад тях, когато навлязоха в Сенките. Защото това бяха старите Сенки, а Лоун живеше на една пряка от края им. Стражата никога не припарваше тук. Честно казано, новите Сенки не бяха много по-приятни, но хората си бяха научили урока какво става, о кой нападне стражник. С лелките беше друго. Тях никой не нападаше.
„Само да поспя една нощ. Може би на сутринта ще излезе, че нищо от това не се е случвало.“
— Тя не беше там, нали? — обади се Рози по някое време. — За жена ти питам. Онази къща е на лорд Рамкин. Да нямаш разправии с него?
— Никога не съм го виждал — отвърна Ваймс разсеяно.
— Провървя ти, че един човек ни каза накъде си тръгнал. На онези мъже сигурно плаща някой от обитателите на големите къщи. Тузарите в Анкх признават само своите закони. Някакъв грубиян се разхожда насам-натам, без да носи инструментите на някой занаят… Значи трябва да бъде разкаран, а ако наемниците го оберат до шушка покрай останалото, на кого му пука?
„Да — рече си Ваймс. — Тъкмо така става. Да си привилегирован означава да си имаш частни закони. Два вида хора се надсмиват над законите — първите ги нарушават, а вторите ги създават. Е, сега вече не е така…
…но сега аз не съм в моето «сега». Проклети да са магьосниците…
Магьосниците. Ами да! Сутринта ще отида да им обясня! Лесна работа! Поне те ще разберат! Хващам се на бас, че могат да ме върнат право там, откъдето се пренесох! Имат си цял университет, пълен с хора, които могат да се справят с това! Вече не е мой проблем!“
Облекчението изпълни тялото му като топла розова мъгла. От него се искаше само да избута жив нощта…
Но защо да чака? При тях е отворено по цяла нощ, нали? Магията няма работно време. Ваймс помнеше среднощните патрули, когато виждаше ясно в сиянието, идващо от някои прозорци на университета. Можеше просто да…
Задръж, задръж. Хрумна му типично полицейска мисъл. Лелките не тичаха. Бяха прочути с това. Застигаха човек бавно. Всяко, както те се изразяваха, „много лошо момче“ би спало твърде неспокойно, ако знае, че лелките са го подгонили и бавно се примъкват към него, поспирайки само да пия ч със сметана или да посетят интересна разпродажба на ниски цени. Но Ваймс бе бягал по целия път чак до авеню „Скуун“ в тъмнината, през множеството коли и тълпите хора, които бързаха да се приберат у дома преди началото на полицейския час. Никой не му обърна внимание, а и в никакъ слчй не би могъл да види лицето му. Пък и той несъмнено не познаваше никого тук. Поправи се — никой не познаваше него.
— Е — подхвана нехайно, — кой ви каза накъде съм тръгнал?
— О, един от престарелите монаси — обясни Рози.
— Какви престарели монаси?
— Че знае ли ги човек? Плешив дребосък с расо и метла. Винаги ще видиш някъде монаси да просят и да напяват. Този беше на Федърското шосе.
— И вие го попитахте къде съм отишъл?
— Какво? Не. Просто се огледа и каза: „Господин Кийл изтича към авеню «Скуун»“, после продължи да си мете.
— Да мете ли?
— Ами това е някакво тяхно свято занимание. За да не настъпват мравките, тъй си мисля. Или пък помитат греховете от пътя си. А може би държат наоколо да е чисто. Кого засягат делата на монасите?