Пък и не беше трудно да надхитри Гилдията на убийците. Те си имаха строги правила, които спазваха съвсем почтено, а това много допадаше на Ваймс, защото в някои практически области на живота той не се придържаше към абсолютно никакви правила.
Извадили го от списъка, тъй ли? Според мълвата само още една личност липсваше в този списък — лорд Ветинари, Патрицият. Убийците вникваха в политическите игрички на града по-умело от всички останали. Премахнат ли ти името от списъка, значи се досещат, че твоята кончина не само ще прали играта, но и ще потроши на парчета игралната дъска…
— Сър, ще съм ви благодарна, ако ме извадите оттук — обади се Джокаста.
— Какво? А, да. Извинявайте, но съм с чисти дрехи — отвърна Ваймс. — Щом обаче се върна в къщата, ще заръчам на иконома да дойде тук с подвижна стълба. Какво ще кажете?
— Най-сърдечно ви благодаря, сър. Приятно ми е, че се запознахме, сър.
Той се отправи обратно към къщата. Извън списъка ли? Те допускаха ли човек да обжалва подобно нещо? Вероятно си мислеха, че…
Уханието го обгърна.
Той погледна нагоре.
Над него цъфтеше люляк.
Ваймс се ококори.
По дяволите! По дяволите! По дяволите! Всяка година забравяше. Е, не беше така. Никога не забравяше. Просто прибираше спомените подобно на стари сребърни прибори, които не искаше да потъмнеят. И всяка година те се появяваха остри и искрящи, за да го пронижат право в сърцето. Точно дн ли трябваше…
Посегна нагоре и ръката му затрепери, когато хвана цвета и внимателно отчупи клончето. Помириса го. Постоя така с празен поглед. После грижливо понесе люляковото клонче към гардеробната.
За този ден Уиликинс му бе подготвил официалната униформа. Сам Ваймс я загледа с недоумение, после си спомни. Комитетът на Стражата. Вярно. Старият очукан нагръдник не подхождаше, нали… Не и за негова светлост, херцога на Анкх, командира на градската стража сър Самюъл Ваймс. Лорд Ветинари се бе изказал съвсем недвусмислено по въпроса, вдън земя да пропадне, дано!
И втори път вдън земя да пропадне, защото за жалост Сам Ваймс виждаше в това някакъв смисъл. Мразеше официалната униформа, но напоследък не представляваше само самия себе си. Сам Ваймс можеше да се явява на срещи със старата си броня, дори сър Самюъл Ваймс обикновено опитваше да оане по всяко време с всекидневната униформа, но един херцог… ами един херцог имаше нужда да е поизлъскан. Не беше редно задникът му да се показва от гащите, ако се среща с чуждестранни дипломати. Всъщност дори обикновеният стар Сам Ваймс не допускаше задникът му да се показв от гащите, но дори да го правеше, никой не би започнал война заради това.
Все пак обикновеният стар Сам Ваймс не се предаде без борба. Отърва се от повечето пера и от идиотския впит клин, накрая постигна парадна униформа, в която поне личеше, че принадлежи към мъжкия пол. Но на шлема имаше златна украса и оръжейниците, изпълнили поръчката, бяха изработи в нагръдник с безполезни златни орнаменти по него. Щом облечеше униформата, Сам Ваймс се чувстваше класов предател. Мразеше да го смятат за един от хората, които носят глупаво украсена броня. От самата позлата започваше да го гризе съвестта.
Въртеше люляковото клонче в ръцете си и отново вдъхна замайващото ухание. Да… не винаги беше така…
Някой каза нещо. Той вдигна глава.
— Какво?! — излая Ваймс.
— Ваша светлост, осведомих се дали нейна светлост е добре? — промълви икономът стреснатият. — А вие добре ли се чувствате, ваша светлост?
— Какво? О, да. Не. Нищо ми няма. Както и на нейна светлост, да, благодаря. Надникнах там, преди да изляза на двора. Госпожа Доволсън е при нея. Казва, че нямало да е съвсем скоро.
— Въпреки това, ваша светлост, вече наредих в кухнята да са готови с големи количества гореща вода — сподели Уиликинс, докато му помагаше да нагласи позлатения нагръдник.
— Да… Според теб защо ли им трябва толкова много топла вода?
— Не знам, ваша светлост — отвърна икономът. — И вероятно е по-добре да не разпитваме.
Ваймс кимна. Макар и тактично, Сибил вече съвсем ясно даде да се разбере, че точно в този случай неговото присъствие не е необходимо. И той си признаваше, че малко му олекна.
Подаде люляковото клонче на Уиликинс. Икономът го взе, пъхна го в сребърна тръбичка с вода, която щеше да поддържа цветчетата свежи много часове, и го закрепи на един от ремъците на бронирания нагръдник.
— Времето си минава, ваша светлост, нали? — Подхвърли той, заел се да изтупа господаря с малка четка.
Ваймс си извади часовника.
— Няма спор. Слушай, ще намина през Участъка на път към двореца, ще подпиша каквото се е събрало и ще се прибера колкото се може по-скоро, бива ли?