— И нищичко в тази случка ли не ви се стори странно?
— Защо? Рекох си, че може по душа да си благ с просяците! — сопна се Рози. — Не ми влиза в работата. Млати обаче каза, че пуснала нещо в паничката му.
— Какво?
— А ти би ли я попитал?
Ваймс умуваше: „Вярно, кого засягат делата на монасите? Те са си монаси. Тъкмо затова са особняци. Нищо чудно един от тях да е бил осенен или нещо такова, на тях това им харесва. И какво толкова? Намери магьосниците, обясни им какво се случи и ги остави те да се оправят.“
Но полицаят в него мислеше друго: „Откъде дребничките монаси ще знаят, че се наричам Кийл? Надушвам нещо гнило.“
Ваймс се опита да го опровергае: „Значи тази миризма е отпреди трийсетина години.“ И полицаят подчерта: „Ами да, затова вони.“
— Чуйте, трябва да проверя нещо — започна той.
— Аз… може и да се върна.
— Е, няма да те оковавам във вериги — отвърна Рози. Поусмихна се мрачно и продължи: — Защото това се плаща допълнително. Но ако не се върнеш и имаш намерение да се застоиш в този град, тогава лелките…
— Давам ти дума, че най-малко от всичко на света искам да напусна Анкх-Морпорк — прекъсна я Ваймс.
— Наистина прозвуча правдиво — съгласи се Рози. — Ами върви. Полицейският час вече започна. Но защо ли си мисля, че това няма да те притесни?
Той се скри в мрака, а Млати пристъпи към Рози.
— Миличка, искаш ли да го проследим?
— Не си правете труда.
— Скъпа, защо не позволи на Сади да го смуши лекичко? Щеше да го поукроти.
— Мисля си, че доста усилия са нужни, за да укротиш този мъж. Не ни трябват главоболия. Не и сега. Остава ни съвсем малко.
— Господине, хич не ти трябва да си навън по това време.
Ваймс се обърна. Досега тропаше по затворената порта на университета.
Зад него стояха трима стражници. Единият носеше факла. Другият държеше лък. Третият явно бе решил, че задълженията му тази нощ не включват носене на тежести.
Ваймс бавно вдигна ръце.
— Като гледам, иска му се да прекара нощта в приятна студена килия — отбеляза онзи с факлата.
„Олеле. Състезанието «Комедиант на годината». Ченгетата не бива да си опитват силите в него, но те въпреки всичко упорстват.“
— Просто щях да посетя университета — сподели той.
— О, тъй ли било? — обади се стражникът без факла или лък. Беше пълен, Ваймс различаваше помътнелия блясък на сержантски нашивки. — Та къде живееш?
— Никъде. Току-що пристигнах. Хайде да продължим веднага нататък, а? Нямам работа, нямам и пари. Нито едното от двете не е престъпление.
— Ами оставането навън в полицейския час? И явната липса на средства да се издържаш? — възрази сержантът.
— Краката още ме държат.
— Засега, хър-хър — засмя се единият.
Млъкна, щом Ваймс впери поглед в него и заговори:
— Сержант, искам да се оплача.
— От какво?
— От теб — заяви той. — И от тези ухилени смешници. Не го правите както му е редът. Като ще арестувате някого, захващайте се веднага. Имате си значки и оръжия, нали? А той е с вдигнати ръце и гузна съвест. Всеки е с гузна съвест. Затова човекът се чуди какво ли знаете и какво ли ще го праи, а от вас се иска да го затрупате с въпроси, без да си поплювате. Не пускате тъпи шегички, щото това е твърде човешко, не го оставяте да се опомни, за да не съчини и едно свястно изречение, и преди всичко не го оставяте да направи ей-това движение, да сграбчи ръката ти и да я извие така, че още малко и ще се счупи, нито да докопа меча ти и да го опре в гърлото ти по този начин. Нали ще кажеш на хората си да отпуснат мечовете си към земята? Както ги размахват, някой може да пострада.
Сержантът изгъргори.
— Правилно — поощри го Ваймс. — Ох, сержант… това меч ли е? Някога да си го наточвал? За какво го ползваш, да пребиваш с него хората до смърт ли? Чуйте сега какво ще направите — всички ще хвърлите оръжията си на земята ей-там, после ще пусна сержанта и ще хукна по онази уличка, ясно? И докато си вземете оръжията — а повярвайте ми, съветвам ви да сте с оръжие в ръка, когато ме подгоните, — аз ще съм набрал преднина. И край на всякакви проблеми. Имате ли въпроси?
И тримата стражници мълчаха. После той чу съвсем слаб и твърде познат звук. Косъмчетата в ушите му зашаваха, когато върхът на арбалетна стрела се пъхна много внимателно в едното от тях.
— Да, сър, имам един въпрос — изрече глас зад гърба му. — Вие някога вслушвате ли се в собствените си съвети?
Ваймс усети натиска на арбалета и се запита докъде ли ще стигне стрелата, ако спусъкът бъде натиснат. Дори един-два пръста щяха да му дойдат в повечко.
Понякога просто се примиряваш с несполуката. Той изтърва меча с подчертана предпазливост, пусна сержанта и покорно се отдръпна, а четвъртият стражник през цялото време се целеше в него.