— Просто ще застана мирно, бива ли? — подхвърли той.
— Ъхъ — изръмжа сержантът и се извъртя към Ваймс. — Ъхъ, така ще си спестим малко време. Макар че за теб, господинчо, ще отделим цялата нощ. Браво, редови полицай. Ще направим стражник от теб.
— Ъхъ, браво на теб — съгласи се Ваймс, вторачен в младежа с арбалета.
Но сержантът вече се засилваше към него.
Мина време. Изпитваше силна болка.
Ваймс лежеше на коравия нар в килията и се стараеше да я прогони. Можеше да е и по-зле. Онази сбирщина дори не знаеше как да се разправи с някого. Изобщо не проумяваха, че човек може да падне малко по-рано от удара, а и половината време си пречеха един на друг.
Дали се наслаждаваше на това? Не на болката. Нея се опитваше да пренебрегне, и то толкова усърдно, че в един момент бе изпаднал в несвяст. Но у него имаше и една частица, която дочуваше понякога при тежки арести след изтощителни гонитби — онази частица, която жадуваше да удря с юмруц още дълго, след като юмручните удари са постигнали целта си. В нея имаше радост. Ваймс си я наричаше „звяра“. Оставаше скрита, докато не му потрябва и тогава изскачаше. Болката я изваждаше наяве, страхът — също. Бе убивал върколаци с голи ръце, обезумял от ярост и ужас, а дълбоко навър усещаше кръвта на звяра… и сега той душеше въздуха.
— Здрасти, господин Ваймс, ха-ха! Чудех се кога ще се събудиш.
Веднага седна. Килиите бяха преградени с решетки откъм коридора, но и помежду си — за да научат попадналите в клетка, че са се озовали именно в клетка. А в съседната клетка, подложил ръце под главата си, се излежаваше Карсър.
— Хайде де — подкани го той весело. — Ще ме спипаш през решетките ли, а? Искаш да провериш кога ще довтасат пазачите, тъй ли?
— Поне и теб са прибрали — изсумтя Ваймс.
— Не за дълго, не за дълго. В сравнение с теб съм много добре, ха-ха! Гост на града, залутал съм се, държах се много сговорчиво със Стражата, извиних се, че им губя времето, бутнах им и нещичко за услужливостта… Не биваше да спираш рушветите в Стражата, господин Ваймс. С тях животът на чки е по-лек, ха-ха!
— Значи ще намеря друг начин да те спипам.
Карсър пъхна пръст в носа си, повъртя, дръпна го, огледа придирчиво изваденото и го цъкна с нокът към тавана.
— Е, тук вече се оплеска, господин Ваймс. Нали разбираш, мен не са ме довлекли вътре четири ченгета. Не съм нападал стражници, нито пък съм се опитвал да вляза с взлом в университета…
— Чуках на портата!
— Аз ти вярвам, господин Ваймс. Но нали ги знаеш ченгетата. Само да ги погледнеш накриво и мръсниците ти лепват всяко престъпление, дето е записано в законите. Ужасно е какво могат да припишат на един почтен човек, ха-ха!
Той наистина знаеше.
— Значи си се сдобил с пари.
— Ми то се знае, господин Ваймс. Аз съм си кримка. И най-хубавото е, че става твърде лесно да съм кримка, ако никой не ме знае като такъв. Ама за да си ченге, хората трябва да вярват, че си ченге. Каква историйка, направо да си я запишеш, а? Знаеш ли, че сме в доброто старо време, ха-ха?
— Така изглежда — съгласи се Ваймс.
Неприятно му беше да си приказва с Карсър, но в момента му се струваше, че той е единственият действително съществуващ човек наоколо.
— И къде се изтърси, ако мога да попитам?
— В сенките.
— Аз също. Две типчета се помъчиха да ме ограбят, както бях полегнал. Мен! Представяш ли си, господин Ваймс! Все пак носеха някакви парици, тъй че всичко се подреди. Да, мисля си, че тук ще съм много щастлив. А, ето ги и нашите доблестни момчета…
Един стражник идваше по коридора, размахал връзка ключове. Беше доста възрастен, бе от ченгетата, които е по-вероятно да получат работа с размахване на ключове вместо с размахване на палка. Най-забележителното у него беше носът му — двойно по-широк и по-къс от нормалния. Позагледа се във Ваймс, после отиде до килията на Карсър и отключи вратата.
— Ей, ти. Изчезвай.
— Да, сър. Благодаря, сър — побърза да излезе Карсър и посочи Ваймс: — Този го дръжте под око, сър. Същинско животно. Не бива да затваряте почтени хора до такива като него, сър.
— Казах да се разкараш.
— Вече се разкарвам, сър. Благодаря, сър.
Карсър намигна с усмивка на Ваймс и се разкара.
Надзирателят се обърна към Ваймс:
— А твоето име как е, хнъ, господинчо?
— Джон Кийл.
— Тъй ли?
— Тъй, ами, и вече достатъчно ме ритаха. Май ми стига толкова. Искам да изляза оттук.
— О, ще ти се да излезеш, тъй ли? Хнъ! Ще ти се да ти дам тия ключове, хнъ, и пет пенса от общата касичка за, хнъ, неприятностите, а?