Мъжът стоеше до решетката и се хилеше на заблудата на човек, който се смята за остроумен, докато всъщност е слабоумен. Ако рефлексите на Ваймс бяха по-бързи от неговите (би се обзаложил, че дори в момента е така), само за секунда би придърпал стария глупак към решетката, за да му спска носа още малко. Нямаше съмнение, че психопатите се оправят по-лесно в живота.
— Стига ми и свободата — сподели той, като се пребори с изкушението.
— Ти никъде няма да ходиш, хнъ, освен да се видиш с капитана — осведоми го надзирателят.
— Той трябва да е капитан Тилдън, нали? — подхвърли Ваймс. — Нали не бъркам? Пуши като комин? Има месингово ухо и дървен крак, нали?
— Ъхъ, и може да заповяда да те застрелят, хнъ, тогаз ще ти се усладят ли бананите, а?
Отрупаното бюро, което представляваше паметта му, най-сетне измъкна подложката на спомена изпод чаената чаша на забравата.
— Ти си Зурльо. Познах, нали? Някакъв ти беше счупил носа и така и не го наместиха добре! Пък и очите ти сълзят през цялото време, затова те назначиха постоянно да наглеждаш килиите…
— А аз познавам ли те, господинчо? — попита Зурльо, присвил подозрително воднистите си очи към него.
— Мен ли? Не. Не! — припряно отрече Ваймс. — Но съм чувал хората да говорят за теб. На практика той се разпорежда в участъка, тъй казват. Много справедлив човек бил, казват. Строг, но справедлив. Не плюе в кашата, не пикае в чая. И никога не се оплита в приказки за плодове.
Видимите части от лицето на Зурльо се разкривиха в презрителната гримаса на човек, който не вниква в разиграващия се сценарий.
— Тъй ли било? — успя да рече той. — Е, хнъ, аз винаги държа чисти килиите, това си е вярно. — Изглеждаше малко смутен, но някак направи поредната гримаса. — Ти си стой тука, а аз ще отида да кажа на капитана, че си се освестил.
Ваймс пак легна на нара и се загледа в лошия правопис и анатомичните грешки на драсканиците по тавана. Известно време отгоре се чуваше гръмовен глас, прекъсван понякога с „хнъ“ от Зурльо.
После надзирателят отново изтрополи по стълбата.
— Брей, брей, брей — занарежда той. — Както излиза, нашият капитан иска да приказва с теб тутакси. Да видим сега — ще ме оставиш ли да те окова, хнъ, или да викам момчетата?
„Боговете те закрилят“ — каза си Ваймс. Може и да беше вярно, че ударът, разплескал носа на Зурльо, му е наместил накриво мозъка. Трябва да си много голям идиот, за да се опиташ сам да сложиш белезници на опасен арестант. Ако например бе опитал същия номер с Карсър, от пет минути щеше д е мъртъв идиот.
Надзирателят отвори вратата. Ваймс стана и подаде китките си. След миг колебание Зурльо му сложи белезниците. Винаги си струва да се държиш прилично с надзирател — може ръцете ти да не се окажат оковани зад гърба. А човек със събрани отпред ръце има доста голяма свобода на движента.
— Ти мини пред мен по стъпалата — нареди Зурльо, наведе се и взе арбалет, който изглеждаше в пълна изправност. — Ако дори се опиташ да вървиш бързо, господинчо, ще те прострелям тъй, хнъ, че да пукнеш бавно.
— Така си е редно — потвърди Ваймс.
Качваше се по стъпалата съвсем внимателно и чуваше тежкото дишане на Зурльо точно зад гърба си. Подобно на мнозина с ограничен ум надзирателят се отнасяше изключително сериозно към нещата, които все пак можеше да прави. Например би проявил оригинална липса на задръжки спрямо натискането на спусъка.
Ваймс стигна до горната площадка и спря нерешително.
— Хнъ, върви наляво, ей ти — подсказа отзад Зурльо.
Ваймс кимна. После веднага сви надясно. Всичко изплуваше като огромна вълна. Това беше Шосето на петмезената мина. Първият му участък на стражата. Тук започна всичко.
Вратата на капитана беше отворена. Възрастният мъж с уморен вид вдигна глава зад бюрото си.
— Сядай — нареди хладно Тилдън. — Благодаря, Зурльо.
Ваймс имаше противоречиви спомени за капитан Тилдън. Бил военен, преди да му дадат тази работа като един вид пенсия, а това никак не беше добре за старше ченге. Означаваше, че вечно чака заповеди от властта и им се подчинява, докато Ваймс откри, че предпочита да очаква заповеди от встта, а после да ги прецежда през ситото на здравия разум, като щедро примесва изобретателна способност да не ги разбира и дори зачатъци на глухота, ако обстоятелствата я налагат, защото властта рядко слиза на уличното равнище. Тилдън твърде много държеше на лъскавите нагръдни строевата подготовка. Не можеше да се отрече, че и това е необходимо донякъде. Не бива да позволяваш на хората да се разпускат. Но макар че Ваймс никога не изразяваше публично мнението си, харесваше му да вижда от време на време и някоя очукана броня. Показваше, че някой е удрял о ня. ък и когато се спотайваш в сенките, не е нужно да лъщиш…[???]