На едната стена бе окачен флагът на Анкх-Морпорк, червеното в него бе избледняло до оръфано оранжево. Носеха се слухове, че Тилдън всеки ден му отдава чест. Имаше и извънредно голяма сребърна мастилница с позлатена емблема на полк, която заемаше значителна част от бюрото. Зурльо я излъскваше всяка сутрин и тя сияеше. Тилдън така и не бе успял да остави армията в миналото си.
Все пак Ваймс пазеше и топли спомени за стареца. Бе постигал успехи като военен — общо взето, неговата страна побеждавала, убивал повече врагове с добра, макар и скучна тактика, отколкото свои войници с лоша, но блестяща. Посвоему беше благ и поносимо справедлив. Мъжете от стражата го въртяха на малкия си пръст.
Сега Тилдън пробваше върху него „дългия поглед, подкрепен с тежки книжа“. Би трябвало да внуши: „Знаем всичко за теб и щом е така, защо не си признаеш всичко сам?“ Липсваше му обаче дарбата да го прави.
Ваймс отвърна безизразно на погледа му.
— Та как ти беше името? — попита Тилдън, щом проумя, че задържаният се взира по-упорито.
— Кийл. Джон Кийл. — „Ами… Защо пък не, по дяволите…“ — Вижте, имате само един лист хартия с някакво значение и това е докладът на сержанта, стига да е грамотен.
— Всъщност имам два листа хартия — поправи го капитанът. — И другият се отнася за смъртта на Джон Кийл, ясно?
— Какво?! За сбиване със стражата?
— При сегашното извънредно положение и това стига за налагане на смъртно наказание — натърти Тилдън и се наведе над бюрото. — Но… ха, май няма да е нужно в този случай, защото Джон Кийл е умрял вчера. Ти си го пребил и си го обрал, ясно? Взел си му парите, но си зарязал писмата, защото тки като теб не могат да четат, ясно? Значи е нямало откъде да научиш, че Джон Кийл беше полицай, ясно?
— Какво?!
Ваймс се опули към кльощавото лице с победоносно щръкнали мустаци и бледосини очички. Тогава се чу как някой усърдно мете пода в коридора отвън. Капитанът погледна покрай Ваймс, изръмжа и метна една перодръжка.
— Я го махнете оттук! — излая той. — Впрочем какво търси при нас този дребен хитрец посред нощ?
Ваймс изви глава. На вратата стоеше слабоват, съсухрен човечец, с гола глава като бебе. Хилеше се глуповато и държеше метла.
— Той не взима скъпо, хнъ, и по-добре да идва, когато, хнъ, е по-спокойно — замърмори Зурльо, но хвана дребосъка за острия лакът. — Хайде да се махаш, господин Лукчо…
Така се оказа, че арбалетът не бе насочен към Ваймс. А той имаше две-три кила метал на китките си, иначе казано — ръцете му представляваха чук. Понечи да се надигне…
Ваймс се събуди и зяпна тавана. Някъде наблизо се чуваше тежък тътен. Мелница, задвижвана от хора или вода?
Думите му щяха да са от най-изтърканите, но е задължително да знаеш някои неща.
— Къде съм? — изрече и добави: — Този път?
— Чудесно — обади се някой зад него. — От свестяване до ехидност за пет секунди!
По въздушните течения личеше, че помещението е просторно, а играта на светлината по стените подсказваше запалени свещи зад гърба на Ваймс.
Човекът изрече:
— Бих искал да ме смяташ за приятел.
— Приятел ли? Защо? — попита Ваймс.
Надушваше дим от цигара.
— Всеки трябва да си има приятел — заяви човекът. — А, както виждам, забелязал си, че още имаш белезници на ръцете…
Изрече това, защото с едно движение Ваймс се метна от масата и политна напред…
Ваймс се събуди и зяпна тавана. Някъде наблизо се чуваше тежък тътен. Мелница, задвижвана от хора или от вода? В този миг мислите му се объркаха.
— Какво се случи току-що? — попита той.
— Момко, личеше си, че пак ще опиташ този номер — осведоми го невидимият приятел. — А тук разполагаме с дребни хитринки, както ти предстои да научиш. Просто седни. Знам, че много ти се насъбра, но нямаме време за щуротии. Случва се по-скоро, отколкото бих предпочел, но реших, че е по-добре да те измъкна оттам, преди всичко да се е оплескало напълно… господин Ваймс.
Ваймс се смръзна.
— Кой си ти?
— Официално съм Лу Цзе, господин Ваймс. Но ти можеш да ме наричаш Метача, щом сме приятели.
Ваймс предпазливо се надигна да седне и се огледа.
Сенчестите стени бяха покрити с… писмена, сигурно са писмена, каза си, но писмеността на страните към главината не се различаваше особено от мънички картинки.
Свещта бе поставена в чинийка. Малко по-назад, едва видими в сенките, имаше два цилиндъра, всеки широк колкото човек и двойно по-висок, нагласени в яки водоравни лагери един върху друг. И двата се въртяха бавно, пораждаха впечатлението, че са далеч по-големи от обикновените си измения. Тътенът им изпълваше стаята. Около тях просветваше чудновата виолетова мараня.