Выбрать главу

На едната стена бе окачен флагът на Анкх-Морпорк, червеното в него бе избледняло до оръфано оранжево. Носеха се слухове, че Тилдън всеки ден му отдава чест. Имаше и извънредно голяма сребърна мастилница с позлатена емблема на полк, която заемаше значителна част от бюрото. Зурльо я излъскваше всяка сутрин и тя сияеше. Тилдън така и не бе успял да остави армията в миналото си.

Все пак Ваймс пазеше и топли спомени за стареца. Бе постигал успехи като военен — общо взето, неговата страна побеждавала, убивал повече врагове с добра, макар и скучна тактика, отколкото свои войници с лоша, но блестяща. Посвоему беше благ и поносимо справедлив. Мъжете от стражата го въртяха на малкия си пръст.

Сега Тилдън пробваше върху него „дългия поглед, подкрепен с тежки книжа“. Би трябвало да внуши: „Знаем всичко за теб и щом е така, защо не си признаеш всичко сам?“ Липсваше му обаче дарбата да го прави.

Ваймс отвърна безизразно на погледа му.

— Та как ти беше името? — попита Тилдън, щом проумя, че задържаният се взира по-упорито.

— Кийл. Джон Кийл. — „Ами… Защо пък не, по дяволите…“ — Вижте, имате само един лист хартия с някакво значение и това е докладът на сержанта, стига да е грамотен.

— Всъщност имам два листа хартия — поправи го капитанът. — И другият се отнася за смъртта на Джон Кийл, ясно?

— Какво?! За сбиване със стражата?

— При сегашното извънредно положение и това стига за налагане на смъртно наказание — натърти Тилдън и се наведе над бюрото. — Но… ха, май няма да е нужно в този случай, защото Джон Кийл е умрял вчера. Ти си го пребил и си го обрал, ясно? Взел си му парите, но си зарязал писмата, защото тки като теб не могат да четат, ясно? Значи е нямало откъде да научиш, че Джон Кийл беше полицай, ясно?

— Какво?!

Ваймс се опули към кльощавото лице с победоносно щръкнали мустаци и бледосини очички. Тогава се чу как някой усърдно мете пода в коридора отвън. Капитанът погледна покрай Ваймс, изръмжа и метна една перодръжка.

— Я го махнете оттук! — излая той. — Впрочем какво търси при нас този дребен хитрец посред нощ?

Ваймс изви глава. На вратата стоеше слабоват, съсухрен човечец, с гола глава като бебе. Хилеше се глуповато и държеше метла.

— Той не взима скъпо, хнъ, и по-добре да идва, когато, хнъ, е по-спокойно — замърмори Зурльо, но хвана дребосъка за острия лакът. — Хайде да се махаш, господин Лукчо…

Така се оказа, че арбалетът не бе насочен към Ваймс. А той имаше две-три кила метал на китките си, иначе казано — ръцете му представляваха чук. Понечи да се надигне…

Ваймс се събуди и зяпна тавана. Някъде наблизо се чуваше тежък тътен. Мелница, задвижвана от хора или вода?

Думите му щяха да са от най-изтърканите, но е задължително да знаеш някои неща.

— Къде съм? — изрече и добави: — Този път?

— Чудесно — обади се някой зад него. — От свестяване до ехидност за пет секунди!

По въздушните течения личеше, че помещението е просторно, а играта на светлината по стените подсказваше запалени свещи зад гърба на Ваймс.

Човекът изрече:

— Бих искал да ме смяташ за приятел.

— Приятел ли? Защо? — попита Ваймс.

Надушваше дим от цигара.

— Всеки трябва да си има приятел — заяви човекът. — А, както виждам, забелязал си, че още имаш белезници на ръцете…

Изрече това, защото с едно движение Ваймс се метна от масата и политна напред…

Ваймс се събуди и зяпна тавана. Някъде наблизо се чуваше тежък тътен. Мелница, задвижвана от хора или от вода? В този миг мислите му се объркаха.

— Какво се случи току-що? — попита той.

— Момко, личеше си, че пак ще опиташ този номер — осведоми го невидимият приятел. — А тук разполагаме с дребни хитринки, както ти предстои да научиш. Просто седни. Знам, че много ти се насъбра, но нямаме време за щуротии. Случва се по-скоро, отколкото бих предпочел, но реших, че е по-добре да те измъкна оттам, преди всичко да се е оплескало напълно… господин Ваймс.

Ваймс се смръзна.

— Кой си ти?

— Официално съм Лу Цзе, господин Ваймс. Но ти можеш да ме наричаш Метача, щом сме приятели.

Ваймс предпазливо се надигна да седне и се огледа.

Сенчестите стени бяха покрити с… писмена, сигурно са писмена, каза си, но писмеността на страните към главината не се различаваше особено от мънички картинки.

Свещта бе поставена в чинийка. Малко по-назад, едва видими в сенките, имаше два цилиндъра, всеки широк колкото човек и двойно по-висок, нагласени в яки водоравни лагери един върху друг. И двата се въртяха бавно, пораждаха впечатлението, че са далеч по-големи от обикновените си измения. Тътенът им изпълваше стаята. Около тях просветваше чудновата виолетова мараня.