Две фигури в жълти раса се занимаваха с цилиндрите, но здравото око на Ваймс се впи в кльощавия плешив дребосък, седнал на обърнат сандък до свещта. Пушеше гнусна ръчно свита папироска, по каквито си падаше Ноби, и приличаше на монах от чужди страни. Всъщност изглеждаше точно кат ози монаси, които Ваймс виждаше понякога с панички за подаяния по улиците.
— Изглеждаш в добра форма, господин Ваймс — подхвърли Метача.
— Ти беше в участъка, нали? — промълви той. — Зурльо те нарече Лукчо!
— Да, господин Ваймс. Той така произнася Лу Цзе. Метях там всяка нощ през последните десет дни. Само срещу два пенса и всички ритници, от които не успея да отскоча. Просто те чаках.
— Пак ти си казал на Рози Палм накъде тръгнах, нали? Ти си бил онзи монах на моста, а?
— Отново си прав. Не бях сигурен, че тя ще те догони.
— А ти откъде знаеш кой съм?
— Не се вълнувай, господин Ваймс — невъзмутимо го посъветва кльощавият. — Тук съм, за да ти помогна… ваша светлост. И съм твой приятел, защото в този момент аз съм единственият човек в света, който е вероятно да се вслуша в приказките ти за… гръмотевични бури и падания, такива ми ти работи. Поне единственият — добави той, — който още е с ума си.
Позагледа се във Ваймс, който не помръдна половин минута.
— Браво — изрече Метача. — Мислиш. Харесвам това качество у хората.
— Това е магия, нали? — попита Ваймс накрая.
— Да, нещо подобно. Да речем, ей-сега те върнахме назад във времето. Само няколко секунди. Само колкото да не сториш нещо, за което ще съжаляваш. Не бих могъл да те виня, че напираше да налетиш на някого след всичко, което преживя, но нали не искаме да пострадаш?…
— Ха?! Почти бях сключил пръсти около гърлото ти!
Усмивчицата на Метача обезсърчаваше.
— Пуши ли ти се?
Бръкна в расото си и извади оръфана папироска.
— Благодаря, но си имам… — започна по навик.
Ръката му спря, преди да стигне до джоба.
— О, да — съгласи се Метача. — Сребърната кутийка за пури. Сватбен подарък от Сибил, нали?
Жалко за кутийката.
— Искам да се прибера у дома — почти прошепна Ваймс.
През последните дванайсет часа не бе спал, само се бе опомнял.
Този път Метача поседя смълчан, чуваше се единствено тътенът на цилиндрите.
— Ти си полицай, господин Ваймс — каза той накрая. — Е, ще ми се да повярваш поне за малко, че и аз съм един вид полицай, бива ли? Аз и колегите ми се грижим… нещата да се случват. Или да не се случват. Засега не задавай въпроси. Просто кимни.
Ваймс само сви рамене.
— Добре. И да речем, че по време на наш патрул те намерихме, образно казано, да лежиш в канавка та в съботна нощ и да пееш цинична песен за ръчни колички…
— Не знам никакви цинични песни за ръчни колички!
Метача въздъхна.
— Нека да е за таралежи? Или за яйчен крем?
Или за еднострунни гъдулки? Няма никакво значение. И така, намерихме те твърде далеч от мястото, където трябваше да си, и бихме искали да те върнем у дома, но е по-трудно, отколкото си мислиш.
— Преместил съм се назад във времето, нали? Заради проклетата Библиотека! Всеки знае, че тамошната магия причинява какви ли не странни случки!
— Е, да. Преди всичко в това е причината. По-вярно ще е да кажем, че ти… ъ-ъ, че ти се оказа оплетен в ключово събитие.
— Може ли някой да ме върне? Ти можеш ли?
— Ами-и… — посмути се Метача.
— Ако ти не можеш, магьосниците могат — отсече Ваймс. — Пак ще отида при тях още сутринта!
— О, нима? Ще ми се и аз да присъствам, когато отидеш. Те не са магьосниците, подчинени на достойния стар Ридкъли, от мен да го знаеш. Голям късмет ще имаш, ако само ти се присмеят. Впрочем дори ако проявят желание да ти помогнат, ще се натъкнат на същия проблем.
— И какъв е той?
— Не може да стане. Още не. — За пръв път от началото на разговора им Метача погледна смутено. — Изправен съм пред много голям проблем, господин Ваймс — налага се да ти обясня някои неща, които не ми е позволено да ти кажа при никакви обстоятелства. Но човек като теб не се успокоява, доа не научи фактите. Уважавам тази черта. И така… ако ти кажа всичко, ще ми отделиш ли… ами двайсет минути от времето си? Това би могло да ти спаси живота.
— Бива — съгласи се Ваймс. — Но какво…
— Договорихме се — прекъсна го Метача. — Я ги завъртете, момчета.
Шумът от големите цилиндри се промени за миг и Ваймс преживя съвсем леко сътресение, сякаш цялото му тяло бе издало звука „пльок“.
— Двайсет минути — повтори кльощавият. — Ще отговоря на всеки твой въпрос. После, господин Ваймс, ще те прехвърлим от бъдещето след двайсет минути в сегашния миг, за да кажеш на себе си онова, което се споразумеем, че е задължително да знаеш. Ти умееш да пазиш тайни. Съгласен ли си?