— Причина ли? Паднах през скапания купол!
— Да, това също помогна. Успокой се, господин Ваймс. Виждам колко ти се е струпало на главата.
Метача излезе пред него от залата. Отвън имаше голяма канцелария, в която се носеше шумът на кротки, но целеустремени занимания. Тук-там между старите издраскани бюра имаше цилиндри като онези, които Ваймс видя в другото помещение. Някои се въртяха бавно.
— Доста е заето нашето поделение в Анкх-Морпорк — сподели Метача. — Наложи се да изкупим магазините и от двете страни. — Взе свитък от кошницата на едно бюро, плъзна поглед по съдържанието и го остави на мястото му с въздишка. — Всеки е претоварен с работа. Тук сме през цялото време. А когато ние казваме „през цялото време“, знаем за какво говорим.
— Но какво вършите?
— Грижим се нещата да се случват.
— Те не се ли случват бездруго?
— Зависи какво искаш да се случи. Ние сме Монасите на историята, господин Ваймс. Грижим се тя да се случи.
— Никога не съм чувал за вас, а познавам този град като линиите на дланта си.
— Именно. Колко често се вглеждаш в линиите на дланта си, господин Ваймс? Намираме се на Глинената алея, за да не се чудиш повече.
— Какво?! Онези смахнати монаси в чудатото чуждестранно здание между заложната къща и магазинчето за вехтории? Онези, дето танцуват по улицата, като думкат барабани и крещят?
— Браво, господин Ваймс. Смешно е, като си помислиш колко тайно можеш да шеташ, ако си смахнат монах, който танцува по улиците и удря барабан.
— Като малък повечето ми дрехи бяха от магазинчето за вехтории на Глинената алея — призна си Ваймс. — И всичките ни познати си купуваха дрехите от същото магазинче. Държеше го един чужденец със странно име…
— Брат Пак Грей Ден — потвърди Метача. — Оперативен работник с ум не от най-просветлените, но същински гений в слагането на цени на боклуци четвърто качество.
— Толкова протрити ризи, че слънцето прозираше през тях, а панталоните бяха лъскави като стъкло — вметна Ваймс. — А към края на седмицата половината парцали попадаха в заложната къща.
— Вярно. Бяхте готови да заложите дрехите си там, но не и да купувате от заложната къща, щото трябва да се спазва приличието, нали?
Ваймс кимна. Когато си стигнал почти до подножието на стълбата, стъпалата са много нагъсто и жените много внимаваха къде стъпват! По своему бяха не по-малко надменни от херцогиня. Ако ще да живееш в оскъдица, нищо не пречи да спазваш приличието. Дори дрехите да са евтини и вехти, не можеш да ги търкаш старателно. Дори зад предния вход да няма какво да се открадне, поне стъпалото пред прага може да е толкова чисто, че да си ядеш вечерята на него… разбира се, ако имаш с какво да си купиш вечеря. И никой никога не си купуваше дрехите от заложната къща. Не, купуваш г от господин Ден в магазинчето за вехтории и изобщо не питаш откъде се е сдобил с тях.
— Отидох на първата си истинска работа облечен с костюм от магазинчето — сподели Ваймс. — Все едно беше преди векове.
— Не — поправи го Метача. — Беше миналата седмица.
Мълчанието се разду като балон. Чуваше се само мъркането на цилиндрите, пръснати из стаята. После Метача добави:
— Очаквах да си се досетил.
— Че защо? Повечето време тук или ме биеха, или бях в несвяст, или се опитвах да се върна у дома! Значи и аз съм някъде наоколо?
— О, да. Снощи дори отърва от позор своя патрул, като насочи арбалет срещу опасен злосторник, който нападна твоя сержант.
Балонът на мълчанието се разду още повече. Този път май запълни цялата Вселена. След време Ваймс промърмори:
— Не. Тук нещо не е наред. Това изобщо не се е случвало. Щях да го запомня. А аз помня много дреболии от първите си седмици на служба.
— Интересно, а? — подхвърли Метача. — Но нима в писанията не е речено: „Стават много неща, за които никой нищо не ни казва“? Господин Ваймс, имаш нужда от кратък престой в Градината на духовния покой.
Наистина беше градина, подобна на множество други в квартали като Глинената алея. Сивкавата пръст не беше нищо повече от прах на стари тухли, овехтели котешки купчинки и неясно какви полуразложени боклуци. В отсрещния край имаше клозет с три клекала. Беше скован удобно до задна птичка, за да не губят време нощните събирачи на отпадъци, но до тази барачка се въртеше бавно каменно цилиндърче, а вратичката беше залостена.
В градината нямаше достатъчно светлина. Получаваш светлина втора ръка, след като по-богатите в по-високите сгради вече са я използвали. Някои хора отглеждаха гълъби, зайци или прасета на своите парченца земя или въпреки горчивия опит засаждаха малко зеленчуци. Но само вълшебни бчета биха се добрали до истински слънчеви лъчи в градина като тази.