— А, това ли — промърмори Ваймс. — Знам го това. Да речем, вземаш едно решение в тази вселена, а в друга — различно. Веднъж чух магьосници да си бъбрят за това на тежкарски прием. Те… обсъждаха Славния двадесет и пети май.
— И какво говореха?
— О, всички изтъркани приказки… че щяло да потръгне съвсем иначе, ако бунтовниците бяха охранявали както трябва портите и мостовете, и че не можело да разкъсаш обсада с фронтална атака. Всъщност обаче казваха, че в някакъв смисъл всичко се случвало все някъде…
— И ти повярва ли им?
— Звучи ми като абсолютни тунги. Но понякога човек не може да не се пита какво би станало, ако бе постъпил другояче…
— Например като случая, при който уби жена си ли?
Метача се впечатли от това, че Ваймс не реагира.
— Проверяваш ме, нали?
— Бързо се учиш, господин Ваймс.
— Но в някоя друга Вселена, повярвай ми, кипнах и те фраснах.
Дребосъкът пак си позволи дразнещата усмивчица, с която намекваше, че не му вярва.
— Ти не си убивал жена си. Никъде. Няма нито едно място, колкото и необятна да е мултивселената, където Сам Ваймс, какъвто е сега, да е убил лейди Сибил. Но теорията е недвусмислена. Твърди, че щом нещо може да се случи, без да наруши нито един закон на физиката, значи е задължително д се случи. Само че не се е случило. И все пак теорията на „множествените вселени“ върши работа. Без нея никой никога не би могъл да вземе решение.
— Е, и?
— Значи има значение как постъпват хората! — отсече Метача. — Хората измислят други закони. Важно е какво вършат! Игуменът много се вълнува от тези въпроси. Едва не си глътна сухарчето, без да го дъвче. Ако всичко е така, значи мултивселената не е безкрайна, а изборът на хората има далеч по-голямо значение, отколкото си въобразяват. С действията си могат да променят вселената. — Той се втренчи в него. — Господин Ваймс, сега си мислиш: „Върнал съм се във времето и дяволите ме взели, накрая ще стана сержанта, дето ме научи на всичко, което знам.“ Познах, нали?
— Чудех се за това. В онези дни стражата беше готова да приеме всякакви отрепки от помийните ями заради полицейския час и повсеместното дебнене. Само че… виж какво, помня Кийл и е истина, че имаше белег и превръзка на окото, но изобщо не бях аз.
— Вярно. Във Вселената нещата не стават така. Ти наистина бе взет под крилото на някой си Джон Кийл, стражник от Псевдополис, който се преместил в Анкх-Морпорк заради по-високата заплата. Той наистина съществуваше. И не беше ти. Но спомняш ли си да ти е споменавал някога, че са го наали двама мъже скоро след пристигането му с дилижанса?
— Проклятие, да! — потвърди Ваймс. — Грабителите. И така се сдобил с… онзи белег. Типичното приятно посрещане в Анкх-Морпорк. Но той беше корав човек. Лесно повалил и двамата.
— Този път бяха трима — осведоми го Метача.
— Е, с трима е по-трудно, разбира се, но…
— Тук ти си полицаят. Познай името на третия, господин Ваймс.
Не му се наложи дълго да гадае. Отговорът изригна от дълбините на най-черните му подозрения.
— Карсър ли?
— Да, той бързичко се приспособи тук.
— Гадината беше в съседната килия! Дори ми каза, че се е сдобил с малко пари.
— И двамата сте заклещени тук, господин Ваймс. Това вече не е твоето минало. Не съвпада точно. То е някакво минало. И напред има някакво бъдеще. Може да е и твоето бъдеще. А може и да не е. Искаш ли да се прибереш веднага у дома, щом Карсър е тук, а истинският Джон Кийл е мъртъв? Но ако мж да постъпиш така, не би имал дом, където да се завърнеш. Защото тогава младият Сам Ваймс не би минал бърз курс по основни правила в полицейския занаят при почтен човек. Ще научи занаята от хора като сержант Нок, ефрейтор Куърк и редови стражник Колън. А това дори не е най-лошото, което може да се случи.
Ваймс стисна клепачи. Помнеше какво сукалче беше тогава. Фред пък… е, Фред Колън не беше чак толкова лош въпреки страхливостта си и пълната липса на въображение, но Куърк посвоему беше зло скапаняче, а Нок… Нок беше учителят на Фред и ученикът не можеше да стъпи и на малкия пръст на своя наставник. Какво научи Сам Ваймс от Кийл? Да бъде нащрек, да мисли с главата си, да оставя в нея местенце, свободно от всички Куърковци и Ноковци на този свят, както и да не пести мръснишките похвати в боя днес, ако има нужда от тях, за да може да се бие и утре.
Често му хрумваше, че отдавна щеше да е труп, ако не беше…
Внезапно вдигна глава и се взря в монаха.
— Това не го знам, господин Ваймс — отрече Лу Цзе. — Нищо не е сигурно заради пустите кванти.
— Слушай, аз знам, че бъдещето ми го е имало, защото бях там!
— Не. В случая, друже, си имаме работа с квантова интерференция. Нещо да означава за теб? Не. Ами… да го кажа така. Има едно минало и едно бъдеще. Но има два варианта на настоящето. В единия се появихте ти и злото ти приятелче, в другия — не. Ще успеем да поддържаме двата варианта успоредни поне няколко дни. Това ще погълне голямо количество време от забавителите, но ще се справим. После изведнъж ще се слеят. И зависи от теб какво бъдеще ще се случи. Искаме бъдещето, в което Ваймс е добро ченге. А не другото.