— Тоест моята хазяйка има градина, лесно ще отида да отрежа… — продължаваше Пинг в неприсъщ за него опит за самоубийство.
— Готов си да носиш люляк днес, а? — тихо подхвърли Колън.
— Само питах дали искате да отида и да…
— А ти беше ли там? — процеди сержантът и се изправи толкова бързо, че столът му се катурна.
— Кротко, Фред — промърмори Ноби.
— Не съм искал… — подхвана Пинг. — Тоест… къде да съм бил, сержант?
Колън се облегна на бюрото и кръглото му червендалесто лице доближи до това на Пинг.
— Ако не знаеш къде е „там“, значи не си бил — натърти със същия тих глас и се изправи. — Сега двамата с Ноби имаме малко работа. Свободно, Пинг. Ние излизаме.
— Ъ-ъ…
Денят не се очертаваше да е добър за ефрейтор Пинг.
— Да? — подкани го Колън.
— Ъ-ъ… съгласно действащия правилник, сержант… вие сте най-старшият присъстващ, а аз съм дежурен днес, иначе нямаше да ви питам, но… щом ще излизате, трябва да ми съобщите къде отивате. Просто в случай че някой иска да се свърже с вас, нали разбирате? И аз трябва да го отбележа в дневника. С перо, мастило и прочее — добави той.
— Пинг, знаеш ли коя дата е днес? — попита Колън.
— Ъ-ъ… двайсет и пети май, сержант.
— Пинг, известно ли ти е какво означава тя?
— Ъ-ъ…
— Означава — вметна Ноби, — че ако някой е толкова важен да пита къде сме…
— …той ще знае къде сме — завърши Фред Колън.
Вратата се затръшна зад тях.
Гробището на Малките богове беше за онези хора, които не знаеха какво се случва после. Нямаха представа в какво вярват, има ли живот след смъртта, често не знаеха и какво ги е сполетяло. Минаваха през живота с дружелюбна несигурност, докато накрая ги споходи окончателната уверент. Сред градините на тленните останки в града това гробище беше съответствието на чекмеджето, на което има етикет „Разни“ — хората бяха полагани там в земята, без да очакват кой знае какво.
Повечето стражници попадаха тук. След няколко години на служба полицаите не успяваха да запазят и вярата си в хората, камо ли в някого, когото не могат и да зърнат.
За разнообразие този път не валеше. От лекия ветрец покритите със сажди тополи край стената се поклащаха и шумоляха.
— Да бяхме донесли малко цветя — сети се Колън, когато закрачиха във високата трева.
— Сержант, що не отмъкна малко от наскоро затрупаните гробове — предложи Ноби.
— Ноби, хич не искам да чувам такива неща от тебе в такъв момент — сурово изрече той.
— Извинявай, сержант.
— В такъв момент човек трябва да мисли за безсмъртната си душа и да я съпоставя с безкрайната река, дето й викаме История. На твое място тъй бих постъпил, Ноби.
Прав си, сержант. Ще го направя. Като гледам, някой друг вече го прави.
До едната стена растяха люляци. По-точно незнайно кога в миналото е бил засаден люляк и както е присъщо на това растение, дал началото на стотици израстъци. Сега вместо едно стъбло имаше гъсталак. Всяко клонче беше отрупано с бледоморави съцветия.
Гробовете едва се виждаха от зеленината. Пред тях стоеше Диблър сам си прерязвам гърлото, най-лишеният от сполука бизнесмен в Анкх-Морпорк, който имаше люляково клонче на шапката си.
Зърна стражниците и им кимна. Те му отвърнаха. Тримата постояха, загледани в седемте гроба. Само един изглеждаше поддържан. Мраморната плоча лъщеше, почиствана от мъха, тревата окосена, ограждащите камъни искряха.
Дървените табели на другите шест гроба бяха обрасли с мъх, но на централния бе почистена и името се четеше:
Отдолу някой старателно бе гравирал: „Така те се въздигат.“
Огромен венец от цъфнал люляк с лилава панделка бе поставен на гроба. Върху него имаше яйце, което също беше вързано с лилава панделка.
— Госпожа Палм, госпожа Бати и някои от момичетата дойдоха малко по-рано — обясни Диблър.!
— Разбира се, мадам се грижи винаги да има едно яйце.
— Много мило, че винаги си спомнят — промълви Колън.
Тримата замълчаха. Общо взето в подобни моменти трудно намираха думи. След време обаче Ноби почувства желание да говори.
— Веднъж той ми даде лъжица — сподели сякаш с околния въздух.
— Ъхъ, знам — потвърди Колън.
— Татко ми я отмъкна, като излезе от затвора, но лъжицата си беше моя — продължи Ноби. — А за едно хлапе е голяма работа да си има своя лъжица.
— Като се заприказвахме за това, той беше първият, който ме направи сержант — рече Колън. — После ме понижиха, разбира се, но вече знаех, че мога отново да го постигна. Той беше свястно ченге.
— Той купи от мен пай още в първата седмица, когато започнах бизнеса — похвали се Диблър. — И го изяде целия. Не изплю нищичко. Отново настъпи мълчание. По някое време сержант Колън се прокашля — знак за всички, че могат да се поотпуснат.