— Трябва да дойдем един ден тука с градинарски сечива и да разчистим малко парцела — обади се сержантът.
— Сержант, казваш го всяка година — напомни Ноби|, докато се отдалечаваха. — И нито веднъж не го направихме.
Ако ми даваха долар за всяко погребение на ченге, на което съм идвал тук — отвърна Колън, — щях да събера… деветнайсет долара и петдесет пенса.
— И петдесет пенса ли? — сепна се Ноби.
За оня път, дето ефрейтор Хилдибидъл се събуди точно навреме и затропа по капака. Случи се преди ти да постъпиш. Всички разправяха, че било изумително спасение.
— Господин сержант?
Тримата се обърнаха. Към тях пъргаво се промъкваше облечената в черно, кльощава фигура на Законен пръв, постоянния гробар тук.
Колън въздъхна:
— Казвай, Закончо.
— Добра ви утрин, мили… — подхвана гробарят, но сержантът размаха пръст насреща му.
— Престани веднага. Колко пъти сме те предупреждавали? Никакви щуротии от роличката на комичния гробар. Нито е смешно, нито е умно. Просто кажи каквото имаш да казваш. Без глупости.
Закончо се омърлуши.
— Ами, добри ми господа…
— Закончо, от години се познаваме — с досада натякна Колън. — Поне опитай, бива ли?
— Фред, дяконът иска да изровим гробовете — подхвана начумерено Закончо. — Минаха над трийсет години. Отдавна им е време да ги преместим в криптите…
— Не — отсече Фред Колън.
— Фред, ама аз съм им отделил чудно рафтче долу — примоли се гробарят. — Почти най-отпред.
Имаме нужда от мястото, Фред! Тука стана много пренаселено, сериозно ти говоря! Дори червеите се редят на опашка! Най-отпред ще бъдат, Фред, където мога да си бъбря с тях, когато пийвам чай.
Какво ще речеш?
Стражниците и Диблър се спогледаха. Повечето жители на града бяха влизали в криптите на Закончо, ако ще и само да покажат, че не се страхуват. И почти всички оставаха потресени, осъзнавайки, че тържественото погребение не е за вечни времена, а за броени години, за да може, както повърляше Закончо, „неговите пълзящи помощничета“ да си свършат работата. След това последното място на вечен покой се оказваха криптите и вписването в огромните регистрационни книги.
Гробарят живееше долу в криптите. Често отбелязваше, че е единственият жив там, но че компанията му допада.
Всички го смятаха за смахнат.
— Не ти е хрумнало на теб, нали? — попита Фред Колън.
Закончо заби поглед в краката си.
— Новият дякон е, а, бе, нов. Сещате се… настървен. Иска да прави промени.
— Ти не му ли каза защо не са изровени досега? — обади се и Ноби.
— Той разправя, че това била прастара история — сподели гробарят. — Време било да оставим миналото зад гърба си.
— А ти каза ли му, че трябва да си поговори за това с Ветинари? — продължи Ноби.
— Да, но той не се съмнявал, че негова светлост е човек, чийто поглед е насочен в бъдещето, и нямало да държи на някакви си реликви от миналото.
— Май наистина е новак — съгласи се Диблър.
— Ъхъ — потвърди Ноби. — И като гледам, няма да се задържи. Всичко ще е наред, Закончо, предай му, че си ни питал.
На гробаря явно му олекна.
— Благодаря, Ноби. Искам да знаете, господа, че като ви дойде времето, ще бъдете на хубав рафт с приятен изглед. Вписах имената ви в книгите, за да знаят и онези, които ще ме заместят.
— Ами… много си добър с нас, Закончо — смънка Колън, въпреки че се съмняваше в думите си.
Заради вечния недостиг на място костите в криптата се съхраняваха по размери, а не според бившия им собственик. Имаше стаи с ребра. Имаше булеварди на бедрените кости. И рафт след рафт с черепи около входа, разбира се, защото крипта без изобилие от черепи не е никаква крипта. „Ако кои религии казват истината и някой ден настъпи възкресение в плът и кръв — умуваше Фред, — ще настане страхотна бъркотия и суетене.“
— Тъкмо подбрах местенцето… — започна Закончо и се запъна. Посочи ядосано към входа. — Знаете какво ви казах за неговото идване тук!
Обърнаха се. Ефрейтор Рег Шу, вързал цял люляков букет на шлема си, крачеше тържествено по настланата с чакъл алея. Бе метнал на рамо лопата с дълга дръжка.
— Ама това е Рег — помирително изрече Фред. — Закончо, той има пълното право да е тук, известно ти е.
— Той е мъртвец! Не ща мъртъвци да се разхождат из моето гробище!
— Закончо, гробището е пълно с мъртъвци — опита се да го успокои Диблър.
— Да, ама останалите не се мотаят насам-натам!
— Стига де, Закончо, всяка година се сърдиш — намеси се Фред Колън. — Той не е виновен, че са го убили по такъв начин. Като е зомби, не е задължително да е и лош човек. Рег е полезно момче.