— Сергей? — ахна изумено той. — Какво правиш тук? Къде е Драго?
— Драго е мъртъв. Дойдох да приключа недовършената ви сделка. Как впрочем да се обръщам към теб — Юри или Джакдоу?
Леонов се беше съвзел от първоначалния шок, когато позна Колхински, и сега студено се усмихна.
— Какво е участието на ЮНАКО във всичко това? Ако не се лъжа, още работиш там, нали?
— Какво се бяхте разбрали с Драго? — попита Колхински, без да отговаря на въпросите му.
— Трябваше да му платя с необработени диаманти на стойност половин милион долара.
— Доста евтино — Колхински не криеше презрението си. — Само едно нещо не ми е ясно. Щом е трябвало да върнеш списъка на ЦРУ, какво щеше да предадеш на КГБ?
— Друг списък с кодовите имена на четирима двойни агенти, които биха могли да се жертват. Двама руснаци, един българин и един поляк — точно както в истинската „Четворка“.
— Но защо, Юри? Защо си станал изменник?
— Тъкмо ти би трябвало да разбереш, Сергей. Мразиш диктаторските и репресивни методи на предишната власт точно толкова, колкото и аз. Едва сега, и то благодарение на усилията на хора като нас, нещата започват да се променят.
— Единствената разлика е, че аз никога не съм крил мнението си и не съм стигал дотам да мамя колегите си и да ги продавам на ЦРУ.
— И какво спечели с откритата си позиция? Изхвърлиха те като военен аташе на Запад, на който висшият ешелон в КГБ никога не би могъл да има доверие.
— Обаче съвестта ми не ме буди нощем. А твоята?
— Не съм дошъл тук за идеологически спорове, Сергей. Искам списъка.
— Пликът не се продава.
— Дошъл съм за списъка, Сергей, и ако се наложи, ще го взема насила — Леонов посочи към шофьора зад гърба си. — Да ти представя майор Николай Злотин, един от най-изявените служители в историята на спецназ. Аз лично го избрах да ме придружава.
— Чувал съм за Злотин. Вероятно наистина е сред най-добрите, но такъв е и моят шофьор. Мисля, че го познаваш, нали? Майкъл Греъм.
Леонов погледна към фургона, но успя да различи само силуета на Греъм, застанал отстрани.
— Сега вече разбирам. Реших, че от Делта се е прехвърлил в ЦРУ — затова на приема у Шрадер се престорих, че не го познавам. Значи от ЦРУ са ви дезинформирали.
— По-скоро обратното — поправи го Колхински.
— Мога да вдигна цената на един милион — безцеремонно каза Леонов. — Скъпоценните камъни са в колата. Вземи ги, Сергей, и ми дай плика.
— Защо от ЦРУ са готови да платят един милион долара за четири кодови имена, които и без това знаят? Има още нещо в цялата работа, нали?
Леонов тежко въздъхна и кимна с глава.
— За да стигне до досиетата в програма „Алфа“, Бред Холдън е проникнал през три секретни кода. С изключение на четиримата агенти за съществуването им знаят само още петима души — всичките от ЦРУ. Толкова добре законспирирана беше „Четворката“ през изминалите шест години.
— Как е успял тогава Холдън да мине през секретните кодове?
— Той е участвал в създаването на програмата. Трябвало е само да открие вярната комбинация, за да разсекрети кодовете. След като намерил имената обаче, той прехвърлил досиетата от програмата „Алфа“ някъде на друго място в компютъра. Никой не знае къде точно. Унищожил предишните три секретни кода и вместо тях създал свой собствен, с който скрил досиетата. Драго му наредил заедно с имената да напише и новия секретен код — смятал да го предаде на КГБ, за да удостовери автентичността на досиетата. Както сам знаеш, в КГБ има специалисти, които непрекъснато „преслушват“ компютърните системи в Лангли, така че би било само въпрос на време да се справят с този единичен секретен код и да се доберат до досиетата. ЦРУ трябва на всяка цена да разбере този код, за да може да скрие досиетата на сигурно място и да ги засекрети отново. Трябва да ми дадеш този плик, Сергей.
Колхински извади от джоба си листа компютърна хартия и му го подаде.
Леонов го обърна и от двете страни и ужасено погледна Колхински:
— Кодът не е тук!
— Или Холдън не го е написал с надеждата да измъкне още пари от Драго, или Драго го е скрил с надеждата да измъкне още пари от Лангли. Така и няма да разберем какво всъщност е станало — каза Колхински и се запъти към фургона.
— Е? — попита Греъм.
— Така и няма да разберем, Майкъл, така и няма да разберем — промърмори Колхински, загледан в достолепната, прегърбена фигура на Леонов, който бавно вървеше към колата.
Греъм реши да не разпитва повече и когато подкара фургона, първите тежки капки удариха стъклото. Погледна нагоре към небето — очакваше ги дъждовна нощ. После отново… просто предчувствие.