Сабрина кимна с глава.
— Къде е впрочем третият мускетар? — попита Коен.
Уитлок и Сабрина се спогледаха и свиха рамене. Майк Греъм бе загадката на ЮНАКО. Той бе особняк и водеше безкомпромисна война с всичко авторитарно и бюрократично, особено ако бяха замесени и началниците му.
— Агент Уитлок, зелен код — прозвуча от високоговорителя. — Моля, веднага се свържете с централата.
— Зелен код? За нас е, обявяват готовност — каза Уитлок, докато повтаряха съобщението.
Той се запъти към телефона в края на стрелбището, но когато Сабрина поиска да тръгне след него, Коен я задържа с ръка на рамото.
— Нещо го яде.
— Какво? — попита тя и погледна след Уитлок.
— Де да знаех. Не го изпускай от очи, Сабрина, заради самия него.
Майк Греъм не можа да повярва на очите си, когато откри свободно място за паркиране точно срещу сградата, която бе дошъл да види в Ню Йорк. Застана на една линия с колата отпред и тъкмо се канеше да вкара своя очукан бял пикап модел 1978 година на заден ход в празното място, когато чу зад себе си пронизително изсвирване на клаксон. Погледна в огледалото. До колата зад свободното място се виждаше лъскавочерна „Исудзу Пиаца“. Облеченият в кремав костюм шофьор се канеше да паркира с предна маневра. Греъм избърса потта от челото си и присви невярващо очи. Откъде, по дяволите, се бе появил? Когато само преди секунда провери в страничното огледало, със сигурност го нямаше. Той се потупа по гърдите и посочи с палец свободното място зад себе си.
Другият шофьор спусна стъклото на прозореца с електронно управление и подаде глава навън.
— Аз първи го видях — надвика той шума от инсталираната в колата му стереоуредба.
Греъм поклати глава.
— Изчезвай!
Онзи посочи ухото си и сви рамене. Греъм бързо губеше търпение. Натисна педала, но когато се опита да се вмъкне в свободното място на заден ход, другият тръгна напред и вкара отчасти предницата на колата си, така че двамата се заклещиха. Греъм изключи от скорост и изскочи на пътя, като трясна вратата.
— Разкарай това нещо от пътя ми — сърдито му кресна шофьорът.
Греъм се наведе до отворения прозорец, като внимаваше да не се допре до колата. Гледаше я с подчертано презрение. Изчака другият да намали музиката, преди да заговори.
— Ще ти кажа какво ще направя сега, момчето ми. Ще паркирам онова „нещо“, както благоволи да го наречеш, на свободното място отпред.
— По дяволите…
— Още не съм свършил. Както сам виждаш, това „нещо“ доста е патило и още няколко драскотини няма да го уплашат. Твоята боядисана тенекия обаче хич няма да изглежда добре със смачкан фасон. Паркирай я там и ще те изтикам като с булдозер — Греъм се наведе още по-напред, пръстът му почти докосваше лицето на другия. — Решавай!
— Ти си луд — озъби му се мъжът.
— Така ли? — отвърна равнодушно Греъм и се върна при колата си.
Нервите на другия не издържаха, той даде газ и изчезна зад близкия ъгъл.
Греъм се усмихна с леко задоволство. Бе на тридесет и седем години, с хубав тен и мускулесто тяло, което поддържаше в отлична форма благодарение на строг режим — бягане и физически упражнения. Рошавата му кестенява коса небрежно се спускаше до яката на ризата и ограждаше по момчешки красивото му лице, цялата сила на което идваше от дълбочината на светлосините очи.
Той паркира пикапа и докато прибираше ключовете в джоба си, внимателно разглеждаше жилищната сграда от другата страна на улицата. Откакто се помнеше, „Олмстед Хайтс“, наречена на името на човека, който бе станал известен като архитект на Сентръл парк, бе неделима част от градския район Мъри Хил. Бе живял тук пет години, преди внезапно да го сполети трагедията. Пресече улицата с ръце в джобовете на избелелите си джинси и спря да погледа десетте циментови стъпала, които водеха към двете стъклени врати. На тях с червени ръкописни букви бяха изписани инициалите ОХ — точно както последния път, когато ги бе видял. Тъй като блесналото във вратите слънце не му позволяваше да види какво има зад тях, той седна на най-горното стъпало и мислите му се върнаха отново към онзи кошмарен октомврийски ден преди две години.
Както много други от неговото поколение той отрано бе белязан с ужасния спомен за Виетнам. Бе получил повиквателната само месец след като се бе сбъднала заветната мечта на живота му — да играе като преден защитник (младок, разбира се) в нюйоркския „Джайънтс“, отбора, за който бе викал от дете. Раната в рамото обаче, която получи във Виетнам, бързо сложи край на многообещаващата му кариера и той прекара следващите две години в Тайланд, където на служба в ЦРУ обучаваше местните туземци, посветили се на южно виетнамската кауза. След като се бе върнал в Щатите и бе издържал многобройни и изключително сложни интелектуални и физически тестове, полковник Чарлс Бекуит го бе взел в елитния отдел за борба с тероризма Делта. Той се справяше изключително добре и заслугите му бяха възнаградени единадесет години по-късно, когато бе издигнат на поста командир на група Б. Първата им мисия под негово ръководство бе в Либия, но тъкмо когато се готвеха да атакуват базата на терористите, той получи съобщение, че жена му и петгодишният му син са били отвлечени пред блока им от четирима араби. Предлагаха му да не изпълни задачата, но той отказа и въпреки че базата бе разрушена, водачите успяха да избягат. Макар че бе проведено едно от най-големите секретни издирвания в историята на ФБР, семейството му не бе открито.