— Седеше там с часове с футболната си топка и чакаше да се върнете вкъщи. Бе великолепно дете, мистър Греъм.
Греъм се обърна към сивокосия негър, застанал на вратата. Доколкото си спомняше, портиерът бе част от Мъри Хил точно толкова, колкото и „Олмстед Хайтс“.
— Здравей, Бен — каза Греъм и стисна протегнатата към него ръка.
Лицето на Бен се сгърчи в гримаса, докато с усилие клякаше на стъпалото до Греъм.
— Помислих си, че може да сте вие в онази бричка, но не бях сигурен, докато не прогонихте оня момък, дето се опитваше да се настани на старото ви място за паркиране. Тогава вече се убедих, че сте вие.
— Така ли? — промърмори Греъм, загледан в паважа. Мислите му бяха другаде. — Видял си, нали?
— Кое?
— Как са отвлекли Кари и Майки.
— Не отваряйте стари рани, мистър Греъм.
— Изобщо не са зараствали, Бен — той вдигна ръка и махна наоколо. — Къде точно бяха застанали?
— Нека не…
— Отговори ми! — рязко го прекъсна Греъм.
— Точно пред мястото, където седим сега. Стана толкова бързо. Мисис Греъм изваждаше покупките от стария си малък форд, а Майк риташе топката си долу на стената в края на стълбището. Спомням си как тя му се караше: „Бен ще трябва да бърше стената, ако оставиш следи.“ После черният мерцедес спря до форда, двама мъже я грабнаха отзад и я напъхаха на задната седалка. Третият се опита да хване Майк. Трябва да се гордеете с него, мистър Греъм. Изплъзна се на онзи кучи син като истински преден защитник. Тя му извика… — гласът на Бен заглъхна и той поклати глава. Споменът явно бе мъчителен за него.
— Продължавай — пресипнало проговори Греъм, сдържайки дъха си.
— Това не е…
— Продължавай, Бен. Моля те.
— Тя извика: „Бягай, Майк, бягай!“ Вече бях излязъл навън, но заради проклетия си артрит не можех нищо да направя. Тогава тя ме видя и започна да вика: „Помогни на Майк, Бен, моля те, помогни му!“ Това бяха последните думи… които ми каза. Бях толкова безпомощен. После край главата ми профуча куршум и когато се изправих, мерцедесът вече бе изчезнал. Няма да забравя думите й, докато съм жив. Предадох я, когато имаше най-голяма нужда от мен.
— Не ти си я предал, Бен. Аз я предадох. Потънаха в мълчание, всеки пленник в затвора на собствената си вина.
— Още ли живеете в Ню Йорк? — попита Бен.
— Във Върмънт. Имам малка квартира на ъгъла на „Лейк Шамплен“, близо до Бърлингтън.
От колана на Греъм внезапно се разнесе пиукане и той бързо изключи някакво копче.
— Какво беше това?
— Служба — отвърна Греъм. — Къде е най-близкият телефон?
— Можете да позвъните от стаичката ми.
— Благодаря все пак, но предпочитам да използвам обществен телефон.
— Има един в края на улицата.
— Добро утро, Бен — каза една възрастна жена, застанала в края на стълбите.
— Добро утро, мисис Калмиери — отговори Бен и се изправи, за да вземе от нея пакета с покупките.
— Живеехте тук по-рано, нали? — погледна тя към Греъм.
— Не — усмихна се той насила. — Не съм тукашен и не познавам града. Изглежда, съм се изгубил и помолих портиера ви да ме упъти.
— Много приличате на милия мистър Греъм, който едно време живееше тук. Жена му и сина му ги убиха терористи. Такова чудесно семейство… Какъв ужас!
— Хайде, мисис Калмиери — каза Бен и й подаде ръка.
Когато се обърна, видя, че Греъм си е тръгнал.
— Помниш ли семейство Греъм, Бен?
— Никога няма да ги забравя — промълви той. Бавно се качиха по стълбите и влязоха във фоайето.
Четвърта глава
Сара Томас бе деветнадесетгодишна, когато взе участие в конкурса „Мис Орегон“ — по-скоро само за да опита, отколкото нещо друго. За свое най-голямо учудване спечели и веднага бе нападната от агенти и търсачи на скрити таланти, които й предсказваха голямо бъдеще на екрана. Тя обаче достатъчно се бе наслушала на истории за бъдещи звезди, които работеха като сервитьорки и миеха чинии в долнопробни закусвални, а големият им час така и не идваше. Затова реши да не залага бъдещето си на Холивуд и се записа в школа за секретарки.