— Старата картина може да е купена — или открадната — от който и да е град в света, и то преди три-четири години — отвърна с хладна усмивка Сабрина на Колхински. — Наистина е малко вероятно да излезе нещо, Сергей, но все пак е следа, а засега те не са кой знае колко.
— Струва си да се опита — каза Колхински, като помисли малко. — Ще се свържа с Жак Ръст в Цюрих веднага щом бъде готов списъкът на фалшификаторите, който изготвят в командния център. Неговите хора ще проучат имената.
— Мисля, че нашият човек ще е в списъка. Фалшификатът сам по себе си е шедьовър, а както каза Арман, хората, които могат да направят подобно нещо, се броят на пръсти.
— Не бих разчитал прекалено на това, Си. У. Ще помоля Жак да уведоми човека ни в Амстердам, така че цялата информация, която ви е необходима, ще ви чака в хотела, когато пристигнете — той извади три плика от чекмеджето и ги хвърли на бюрото.
Във всеки от тях имаше основни инструкции по задачата, които трябваше да се унищожат, след като бъдат прочетени, а също така самолетен билет, набор от карти на града, писмено потвърждение на резервациите в хотела, кратка справка за колегата им от ЮНАКО и известна сума в гулдени. При изпълнение на задача нямаше ограничения за разходите на оперативните сътрудници (всички имаха по две кредитни карти за извънредни случаи), но след това всички трябваше да се отчитат пред Колхински с разписки и фактури.
Сабрина взе пликовете и погледна Колхински.
— Какви са последните новини за Девети отряд в Либия?
— Нищо ново. Днес следобед генералният секретар ще се срещне с представителя на Либия в ООН. Има най-добри намерения, но нищо няма да излезе. Хората от Втори ударен отряд са в пълна готовност — червен код.
— Има ли опасност пресата да надуши нещо? — попита Сабрина.
— Вече са разбрали. Тази сутрин либийското правителство е направило изявление. Имам копие — Колхински бутна папката на бюрото си. — Никой от нашите не е носел документ за самоличност, така че либийците няма как да разберат кои са всъщност. Най-много ни тревожи заплахата на либийците да организират процес колкото е възможно по-бързо. Ако ги признаят за виновни — а процесът е чиста формалност, — могат да ги разстрелят като наемници — той погледна часовника си. — Това обаче не е наш проблем. Самолетът ви излита след три часа.
— Три часа! — възкликна Греъм. — Взел съм си дрехи само колкото да изкарам до края на маратона утре. Не мога да пътувам до Амстердам по фланелка и шорти!
— Ще ти заема някои дрехи — предложи Уитлок.
— Не искам да те засегна, Си. У., но вкусът ни в това отношение е доста различен.
— Според теб какво ти трябва, Майкъл?
— Няколко фланелки, няколко пуловера. Предполагам, че ще мога да изпера джинсите в хотела.
— Използвай кредитните си карти от ЮНАКО и си купи всичко, от което имаш нужда. Купи си и други джинси, ако трябва на всяка цена да носиш такива дрехи. Не бих искал да те заловят по долни гащи.
Засмяха се.
— При първа възможност ще се присъединя към вас в Амстердам. Зависи колко бързо ще успеем да разрешим проблема с Либия — Колхински им отвори вратата от бюрото си.
Щом излязоха в коридора, Сабрина каза през смях:
— Не зная как го постигаш, Майк. Не бих имала нищо против да си купя някои дрехи с кредитната си карта от ЮНАКО.
— Басирам се, че е така, особено ако носят марката на екстравагантен дизайнер от някой претенциозен бутик на Пето авеню.
— Просто се пошегувах — промълви тихо тя, загледана след отдалечаващата се фигура на Греъм.
— Знаеш го какъв е — каза Уитлок и се опита успокоително да я прегърне през раменете.
— Няма нужда — грубо му се сопна тя и се запъти към асансьора.
Той закри лицето си с ръце и дълбоко въздъхна. Не му стигаха грижите покрай засилващата се съпротива на Кармен срещу работата му, ами сега и Греъм възобновяваше стария си навик да се заяжда със Сабрина при всеки удобен случай. И както винаги той бе притиснат между двамата. Погледна часовника си. Кармен вече се бе върнала от работа, а това означаваше, че му предстои нов скандал, когато се прибере и започне да стяга багажа си за Амстердам.
Вратите на асансьора се отвориха и той се озова лице в лице с една объркана учителка, заобиколена от група десетгодишни момчета. Двамата размениха мимолетни усмивки и Уитлок влезе в асансьора. Вратите се затвориха и той автоматично протегна ръка към бутона за главното фоайе. Нямаше защо да си прави труда. Някой от тези мърльовци бе натиснал всички бутони от двадесет и втория етаж до долу. Като че си нямаше достатъчно грижи…