Пета глава
Редици дървета покрай каналите, извити като гърбици мостове, пъстроцветни флотилии от лодки, където живеят хора, и тесни калдъръмени улички, пълни с колоездачи от всички възрасти… Но все пак най-яркият спомен на Уитлок от Амстердам си оставаше йепевер — силен концентрат с вкус на хвойна, който веднъж му бе докарал такъв махмурлук, който би превърнал и алкохолик в заклет въздържател. Разбираемо е може би защо това бе единственият случай в живота му, когато се беше напивал — през една лятна ваканция преди двадесет и пет години, когато с компания приятели от университета отидоха за една седмица в Холандия. Беше през епохата на просвещението, когато хипитата слушаха думите на Тимъти Лиъри и музиката на Джанис Джоплин, докато си подаваха от ръка на ръка общата лула с хашиш.
Застанал на стъпалата на „Райксмузеум“, Уитлок погледна към „Зингелрахт“ — Пръстеновидния канал, и си помисли, че градът почти не се е променил, откакто бе идвал за последен път. Само хипитата си бяха отишли, изместени от новото поколение тинейджъри, които слушаха думите и ритъма — той просто не можеше да нарече това музика — на разни бездарни групи, а касетофоните, кацнали на раменете им, гърмяха така, че оглушаваха всичко наоколо. Още веднъж се сети за йепевер и своя махмурлък.
Изкачи и останалите стъпала на внушителната сграда от червени тухли и влезе във фоайето, където помоли един служител да се обади на професор Хендрик Брудендик, генералния директор на музея, и да го уведоми за пристигането му.
Когато Брудендик най-сетне се появи, Уитлок бе поразен от невероятната му прилика със Сидни Грийнстрийт — същата оредяваща черна коса, прошарена на слепоочията, тежката масивна челюст, проницателните очи, подобни на мъниста, и накрая грамадната фигура — повече от сто и двадесет килограма, която бе най-типичното нещо в образа на актьора през четиридесетте години на века.
Стиснаха си ръцете и Брудендик заведе Уитлок в кабинета си в другия край на фоайето, срещу библиотеката и бюрото за печатни услуги.
— От думите на вашия господин Колхински останах с впечатлението, че сте трима — каза той, като се настани на стола зад масивното бюро от тиково дърво.
— Така е — отвърна Уитлок, докато сядаше в един фотьойл с цвят на бургундско червено вино. — Колегите ми се занимават с друг аспект на разследването.
Това, изглежда, задоволи Брудендик и той протегна ръка към телефона.
— Да ви поръчам ли чай или кафе?
— Не, благодаря. Току-що пих кафе на закуска.
— Къде сте отседнали?
— В „Парк хотел“. Сигурно го знаете, на хвърлей място оттук.
— Да, и то доста добре. Винаги там резервирам стаи за гостите на музея.
Брудендик извади от най-горното чекмедже на бюрото си една филмова лента и я бутна към Уитлок.
— Снимал е човек от нашата охрана. Не знам какво се надявате да видите, но вашият господин Колхински твърдо настоя да ви я предоставя. Наредих да инсталират видео и голям телевизор специално за вас в една стая надолу по коридора. Персоналът е изрично предупреден да не ви безпокои.
— Бих искал да ви задам няколко въпроса, преди да видя филма.
— На вашите услуги — каза Брудендик и извади от вътрешния джоб на сакото си от алпака4 позлатена табакера. Предложи цигара на Уитлок, но той с жест отказа и Брудендик попита: — Имате ли нещо против, ако пуша?
— Ни най малко.
Той сложи една цигара в цигаре от слонова кост и запали със запалка „Дьнхил“. На Уитлок му се стори, че гледа гангстерски филм от четиридесетте години.
— Кажете ми нещо за Милс ван Ден. Брудендик сви рамене, но отстрани по-скоро изглеждаше, че потръпва.
— Познавам Милс от осем години — откакто станах генерален директор на „Райксмузеум“. Той е един от служителите с най-голям стаж тук, но не мога да ви кажа откога точно е в музея, без да проверя. Шестнадесет — седемнадесет години. Можем ла направим справка.
— Не, не е необходимо.
— Милс е един от онези малки сиви хора, които се срешат във всяка компания. Разбирате какво имам предвид — властна жена, къща, която никога няма ла купи, никакви амбиции. Спокойно би си останал уредник чак до пенсия. Точно затова бях приятно изненадан, когато подхвърли идеята да изпратим „Нощна стража“ на нещо като турне из Европа. Най-малкото бе проява на инициатива.
— Негова ли беше идеята? — интересът на Уитлок внезапно се бе пробудил.
— Ja. Дойде при мен миналата година. Първоначално отхвърлих идеята, но като помислих малко, осъзнах, че всъщност може би има право. Знаете ли, господин Уитлок, отдавна лелея една мечта — да видя някой ден в „Райксмузеум“ „Мона Лиза“. Така че си помислих — ако дам на заем „Нощна стража“ на Лувъра, мечтата ми ще стане поне малко по-реална.