— Защо? — попита Греъм.
— Преди две години и половина от една къща тук в Амстердам е била открадната картина с огромни размери, но без никаква стойност. Не било взето нищо друго, макар че точно до нея имало витрина с порцеланови фигурки от времето на Уилям Мълчаливеца. Картината, дело на неизвестен холандски художник от седемнадесети век, била петнадесет на петнадесет фута.
— Отлични размери! — възкликна Сабрина. — Така фалшификаторът е можел да включи в сметката и частта, отрязана през 1715 година.
— Не възлагайте прекалени надежди на това, може да се окаже задънена улица.
— Проследихте ли тази нишка? — попита Греъм.
— Трудно мога да си го позволя, Майк. Все пак минавам за амстердамски бизнесмен и задаването на въпроси от този род би провалило легендата ми — де Джонг спря в началото на тясна странична уличка, застлана с калдъръм. — Ето там има един магазин, в който продават керамика. Негов собственик е Франк Мартенс, най-големият търговец на крадени произведения на изкуството в града. Ако изобщо някой знае какво е станало с картината или кой я е откраднал, това е той — де Джонг погледна към Греъм. — Ето защо ви определих среща на пазара. Съмнявам се, че щяхте да откриете сами магазина дори с карта и указания.
— И на мен така ми се струва — каза Греъм, като се оглеждаше наоколо.
Де Джонг отвори дипломатическото си куфарче и им подаде по един увит в плат „Берета“. Прибраха пистолетите в джобовете на якетата си, без да ги развиват.
— Мартенс опасен ли е? — попита Сабрина.
— Винаги се е страхувал от насилието — отвърна де Джонг, после извади от джоба на сакото си лист хартия и го подаде на Греъм. — Това е списък на неразрешени случаи, в които знаем, че е бил замесен Мартенс. Не успяхме да намерим съществени доказателства за нито един от тях, но можеш да ги използваш, за да го притиснеш, ако стане нужда. Заплахата от трета присъда в затвора вероятно ще го накара да проговори — той подаде на Сабрина някакъв ключ. — От едно шкафче за багаж на Централната гара. Сложете там пистолетите, когато вече не ви трябват, и оставете ключа на рецепцията в хотела. Ще го взема оттам. Ако ви потрябва нещо, знаете телефона ми. А сега моля да ме извините, имам уговорка за обяд в дванадесет и половина — той им стисна ръка още веднъж, после тръгна обратно към битпазара и тълпата бързо го погълна.
Греъм прочете листа и го даде на Сабрина. Имаше някои подробности за открадната картина, както и бележка за седем обира — бяха посочени и датите, — вещи от които са били прехвърлени на Мартенс, за да ги продаде.
Тръгнаха по калдъръмената уличка към малкия магазин, притиснат между едно бистро за палачинки и някаква пералня. Над издадения навън прозорец, зад който се виждаха множество керамични съдове с различна големина и форма, беше изписано името Ф. МАРТЕНС. Когато влязоха, над вратата издрънча камбанка. Магазинът бе малък и опушен, по прашасалите рафтове покрай всички стени бяха наредени купища грънци и фигурки от нерисувана глина. Греъм отиде до тезгяха и удари звънеца. Вратата отзад се отвори и от стаичката излезе жена на средна възраст, която още оправяше шала на главата си. Греъм виждаше къдриците й, полузакрити от прозрачната материя.
— Kan ik u helpen?5 — попита безучастно жената.
— Търсим Франк Мартенс — каза той.
— Зает е горе — бе резкият отговор. Греъм се наведе през тезгяха:
— Тогава го доведете.
Тя погледна настрани. Не можеше да издържи втренчения му поглед.
— Доведете го! — повтори той.
Тя изчезна през вратата и токчетата й се чуха по голата стълба, докато се качваше да намери съпруга си.
Сабрина се приближи до тезгяха. Бе скръстила ръце на гърдите си.
— Тръпки ме побиват. Греъм проследи погледа й.
— Има много такива в Ню Йорк. Самюъл Джонсън вероятно би нарекъл това място последното убежище на един пропаднал човек.
Спогледаха се, когато остра миризма на стара пот подразни обонянието им, и като се обърнаха, се озоваха лице в лице с дебел мъж на около шестдесет и пет години с небръснато от седмица лице и мръсна кафява коса, която се спускаше на кичури покрай лицето му.
— Искали сте да ме видите? — попита той от прага.
— Да, ако сте Франк Мартенс — отвърна Греъм.
— Ja, аз съм Мартенс. Какво искате?
— Информация.
Мартенс се ухили и зад напуканите му устни се мярнаха пожълтели от никотина зъби.
— Не съм информатор.
— Жалко — каза Греъм и извади списъка така, че Мартенс да може да го вижда. — Обирът ван Хуген, декември осемдесет и шеста. Вие сте пласирали стоката и сте платили на крадците две хиляди долара. Полицията е оценила откраднатите вещи най-малко на двадесет и пет хиляди долара. Следва кражбата на диаманти пред „Гасън Дайъмънд Хаус“ през март осемдесет и седма…