На вратата се чу остро почукване.
— Влезте — извика Уитлок.
Лицето на ван Ден бе бледо и опънато, костюмът му висеше и бе толкова смачкан, сякаш бе спал с него през нощта. Уитлок изрази на глас впечатлението си.
— Де да беше така — отвърна ван Ден и разтри зачервените си очи. — В самолета изобщо не съм мигнал, а идвам направо от летището. Дори не съм се отбивал още вкъщи.
— Казахте ли на жена си, че се връщате?
— За щастие тя не е тук. Не искаше да остава сама, докато ме няма, и замина при майка си в Девентер. Няма да се върне преди края на седмицата. Професор Брудендик ми каза, че сте искали да ме видите.
— Искам да ви задам няколко въпроса.
— Имате ли нещо против да си поръчам първо малко кафе?
— Не, заповядайте — каза Уитлок и посочи телефона на една лавица до стената.
Ван Ден направи поръчката си, после се върна до масата и седна срещу Уитлок.
— Вашият колега Греъм смята, че съм виновен. Мога да го прочета в очите му — той унило сви рамене. — Не го виня. Аз съм единственият човек, който е бил непрекъснато с картината след изнасянето й от музея. На негово място и аз бих се съмнявал.
Уитлок не обърна внимание на самосъжалението му.
— Едно от условията, поставени от „Райксмузеум“, е било всяка галерия или музей да снима на филм приемането на картината в сградата и изнасянето й след това. КЛМ, компанията, която е транспортирала картината от една държава в друга, е снимала товаренето и разтоварването на картината на всяко едно от международните летища. Филмите са проучени от членове на нашата организация, които също като мен не са установили нищо. Остава един-единствен неясен момент — времето, през което картината е била в бронираните фургони.
На вратата се почука и влезе един служител от бюфета. Носеше табла, която остави пред ван Ден. Той си сипа кафе, прибави мляко и бавно го разбърка.
— Вие също мислите, че съм виновен, нали?
— Вижте, извършено е сериозно престъпление и на мен и моите колеги ни е възложено да открием кой стои зад него. Не ме интересува дали се чувствате засегнат — единственото, което искам, е да се доближа поне малко до истината.
Ван Ден се отпусна назад в креслото.
— Извинете. Просто имам чувството, че всичко е обърнато срещу мен. Какво точно искате да знаете за бронираните фургони?
— От докладите разбрах, че във всяка страна полицейски ескорт е съпровождал фургона от летището до галерията.
— И по обратния път — добави ван Ден. — Освен това имаше и по двама въоръжени пазачи вътре при мен.
— Тези хора служители на галерията ли бяха, или бяха наети от частна фирма?
— От частни фирми.
— Сигурно от „Райксмузеум“ не сте се обърнали към частна фирма?
— Не, защо, напротив.
— Използвали сте само охраната. Музеят е разполагал със собствен фургон, поръчан специално за случая — каза Уитлок, като погледна страниците пред себе си.
— Това бе идея на професор Брудендик, който искаше възможно най-голяма реклама на музея. Така и стана — милиони хора по света са видели фургона по телевизията, а така също и надписа с името на „Райксмузеум“ отстрани.
— А кой избра фирмата за охрана?
— Професор Брудендик. Бе официално обявено, че музеят очаква предложения.
— Как се спряхте на Кеплер?
— Фирмата предложи услугите си на минимална цена.
— Какво са спечелили тогава? Нито пари, нито реклама…
— Напротив. Фирмата пусна реклами в няколко национални вестника — със специална препоръка от професор Брудендик, че е поела охраната на картината при транспортирането й до летището. Много по-добре, отколкото телевизията да покаже някакъв техен фургон на зрители от цял свят, които така и така не биха се възползвали от услугите им. Сигурен съм, че след публикуването на тези реклами приходите им са нараснали двойно. По този начин и „Райксмузеум“, и Кеплер получиха популярността, към която се стремяха.
— Кой определи пазачите?
— Ръководителят на фирмата, Хорст Кеплер — ван Ден отпи от кафето си и насила се усмихна. — Разбирам накъде клоните, мистър Уитлок. Мислите може би, че между мен и двамата пазачи е имало тайно споразумение. Не искам да ви разочаровам, но по обясними причини Кеплер държа всичките си хора в неизвестност чак до последния момент и едва в деня на заминаването посочи кой ще придружава картината до аерогарата. Никой, дори началникът на полицията, не знаеше това, преди Кеплер да направи публично изявление.