— Споразумяхме се вече за това — каза Уитлок.
— Ако изобщо Лемер те чака отвън, за да тръгне след теб — добави Сабрина.
— Разбира се, че ме чака. Ван Ден не би пропуснал такава великолепна възможност.
Излязоха от трапезарията и се качиха с асансьора на третия етаж. Стаите им бяха една до друга. Уитлок спря пред вратата на своята и каза:
— Да си сверим часовниците.
— Моят показва осем и двадесет и четири — отвърна Греъм и останалите нагласиха своите.
— Имаш на разположение три минути — каза Уитлок.
— Три минути — повтори той и изчезна зад вратата на стаята си.
Машинално посегна към якето си, но се сети за кървавото петно и отвори гардероба, където висеше сакото, дадено му на заем от Уитлок. Свали го от закачалката и го облече. Беше му почти по мярка. Сложи нов пълнител на пистолета си и го мушна в джоба си. Въпреки че постепенно бе свикнал с пистолета „Берета“, който Сабрина още в началото му бе препоръчала да използва, той продължаваше тайно да мечтае за своя колт, с който си бе служил във Виетнам и по-късно в Делта. Той бе много по-мощно оръжие, но имаше една голяма слабост — само седем куршума в пълнителя. „Берета“ имаше петнадесет, а точно тези осем куршума в повече се бяха оказали решаващи в предишните им операции.
Асансьорът спря във фоайето, той остави ключа си на рецепцията и бързо излезе на улицата. Ярко осветената сграда на „Райксмузеум“ се виждаше на по-малко от сто метра. Погледна часовника си. Оставаше му минута и половина. Извади предавателя от джоба си, като внимателно оглеждаше приближаващите се пешеходци. Избра някакъв бизнесмен, здраво стиснал очукано кожено куфарче, и когато се изравни с него, се престори, че се спъва, и незабелязано пусна предавателя в джоба на сакото му. Започна да му се извинява за непохватността си, но мъжът само се усмихна и продължи по пътя си. Поне отиваше в посоката, в която Уитлок и Сабрина мислеха, че ще се движи той. Пъхна ръце в джобовете си и бързо тръгна нагоре по „Стадсхаудерскаде“, в обратна посока. Нямаше да им позволи да се мъкнат подире му като след някой пощенски гълъб. Щеше да се оправя с Лемер, както той си знае.
Нарочно спря пред витрината на някакъв магазин, за да провери дали го следят — Лемер щеше да очаква от него точно това. Не можа да го забележи, но знаеше, че холандецът е някъде зад гърба му. Напусна „Стадсхаудерскаде“ на пресечката й с „Хофстрат“ и продължи към Вондел парк — многобройни езерца и ливади, пръснати на площ сто и двадесет акра. Бе минал по същия маршрут преди вечеря под претекст, че иска да се разходи, за да му дойде апетит, и бе открил стар склад на „Буркстрат“, едно от многото разклонения на „Хофстрат“. Приличаше на склада, в който живееше Тойсген, но бе изоставен. Изглеждаше прокълнат и обречен. Греъм сви по „Буркстрат“ и погледът му се задържа върху склада, зловещо очертан в мъждивата светлина на уличните лампи. Бутна вратата с крайчеца на пръстите си и трепна, когато пантите изскърцаха и звукът отекна в мъртвата тишина наоколо. Стъклата на прозорците отдавна бяха разбити и светлината, която падаше вътре, хвърляше неспокойни сенки по изрисуваните с графити стени. Той извади пистолета от джоба си и предпазливо се промъкна към стълбите в другия край на помещението. Голяма част от парапета липсваше и стъпалата, увиснали в лъч светлина, бяха напукани и прогнили. Реши да не рискува.
В този момент върху него падна някаква сянка, но едва бе успял да се обърне, когато Лемер влетя през прозореца и лакътят му удари Греъм отстрани по главата. Двамата паднаха върху стълбата, която се срути под тежестта им, и пистолетът се изтърколи от ръката на Греъм. Той сграбчи някаква подпора, но преди да успее да се прицели, Лемер заби юмрук право в стомаха му. Греъм политна към стената и от разклатения таван върху него се посипаха прахоляк и мазилка. Парчето дърво падна от ръката му и втори юмручен удар, този път в тила, го повали на колене. Лемер измъкна отнякъде ръждясала верига и я омота около врата му, като ожесточено я стегна отзад. Греъм се вкопчи във веригата, когато тя се впи в гърлото му, но беше безсилен да отслаби примката. Усети, че губи съзнание. Лемер хвана веригата с една ръка, а с другата извади автоматичния нож от джоба си и острието блесна на сантиметри от крака му. Той дръпна по-силно веригата, за да Изтегли назад шията на Греъм, но тъкмо когато се навеждаше да пререже гърлото му, някой отвори вратата зад гърба му с толкова силен ритник, че тя се удари в стената и се разлетя на парчета. Сабрина стреля два пъти в гърба на Лемер и той се олюля за миг, преди да се строполи на пода, пронизан и от собствения си нож. Уитлок се втурна покрай нея и като притисна броунинга си към врата на Лемер, потърси пулса му. Не чу нищо. Сабрина прибра пистолета в джоба си и изтича към мястото, където лежеше Греъм. Веригата още бе на шията му. Тя внимателно го освободи и стисна зъби, когато почувства, че металът се отделя заедно с плътта. Халките на веригата се бяха забили в кожата, но нямаше много кръв. Постави го да седне до стената и попи кръвта с кърпичката си, очите й нервно се стрелкаха по лицето му в очакване да дойде на себе си.