— Тежко ли е състоянието на Майкъл?
— Не, само вратът му е целият в синини.
— Добре, но щом сте имали предавател, както казваш, защо сте пристигнали със Сабрина толкова късно? — попита Колхински.
Това бе въпросът, от който се страхуваше. Дали да каже истината, и то за доброто на Греъм, преди неговата независимост да е довела до фатална грешка? Или да застане на страната на колегата си, към когото изпитваше дълбока почит и дори възхищение, защото бе един от най-добрите в ЮНАКО? Хрумна му и друго — ако кажеше истината и след тази задача изтеглеха Греъм от оперативна работа, просто щеше да се изпълни капризът на някой политик, седнал на топло на пет хиляди мили от тях. Проклет да бъде, ако допуснеше подобно нещо.
— Грешката е моя — каза той след кратко мълчание. — Реших да останем със Сабрина по-назад, за да не ни види Лемер. Не прецених правилно разстоянието.
— Не си човек, който би направил такава грешка, Си. У.
— Но все пак съм човек, Сергей. Важното е, че стигнахме навреме.
— Сигурен ли си, че всичко е наред? Полковникът се безпокоеше за теб още преди да заминеш от Ню Йорк.
Уитлок тихо изруга Греъм, заради когото подозренията срещу него се засилваха.
— Всичко е наред, Сергей. Вече ти казах, просто сбърках. Всички бъркаме понякога — аз, ти, дори полковникът.
— Сигурно си прав — промърмори Колхински.
— Как вървят нещата в Либия?
— Генералният секретар се срещна днес с либийския посланик.
— И какво стана?
— Нищо, либийците отказват каквито и да било преговори.
— Още ли не знаят кого са задържали и за коя организация работят тези хора?
— Не, още не.
— Кога изпращате Втори ударен отряд?
— Чакаме разрешение от генералния секретар. Той твърдо е решил първо да изчерпа всички дипломатически възможности.
— Проклети политици, единственото, което правят, е да си седят на задниците и да взимат решения…
— Стига, Си. У., достатъчно — рязко го прекъсна Колхински. — И ние изпитваме същото, но в случая ръцете ни са вързани. Генералният секретар е убеден, че постъпва правилно.
— И Чембърлейн е бил убеден в същото през тридесет и осма — ядосано каза Уитлок.
— Няма смисъл да обсъждаме тези неща но телефона, Си. У. Не можем да предприемем нищо без изричното нареждане на генералния секретар.
— Утре ли летиш за Амстердам?
— Оставам прикован до бюрото си до… — Колхински дълбоко въздъхна, — знам ли докога. Най-малкото докато генералният секретар реши как точно иска да уреди проблема с Либия.
— Тогава ще ти се обадя утре.
— Добре. Ако изникне нещо непредвидено, ще ви пратя Жак Ръст от Цюрих.
Линията прекъсна.
Уитлок остави слушалката и отново легна, като сложи ръце под главата си. Гледаше тавана, без да го вижда, и си мислеше, че много добре знае как се чувстват в момента Мартин Коен и колегите му от Втори ударен отряд. Изпитват гняв, сдържан донякъде от безсилието и несигурността. Генералният секретар имаше всички основания да желае дипломатическо разрешаване на конфликта — не негови приятели изнемогваха в някой забравен от бога затвор. Самият Уитлок бе попадал в подобна ситуация преди две години, когато Жак Ръст още бе член на отряда. Тримата — ако си спомняше правилно, това бе бойното кръщене на Сабрина, чакаха в готовност, докато генералният секретар се опитваше да се споразумее с властите в Мароко за освобождаването на един оперативен сътрудник на ЮНАКО, хвърлен в затвора за непохватното убийство на двоен китайски агент. Когато след седемчасов разговор генералният секретар най-сетне се призна за победен, Трети ударен отряд веднага бе изпратен в Мароко да измъкне колегата си от затвора. Мисията им приключи успешно и щом се върнаха в Ню Йорк, въпросният колега набързо получи пост в Изпитателния център.
Мисълта за Ню Йорк го накара с угризение да си спомни за Кармен. Беше й обещал да се обади вечерта. Но ако още беше сърдита? Ако отново се скараха толкова жестоко, както онази вечер в апартамента, преди да тръгне за летището? Знаеше, че единственият начин да се освободи от съмненията си е да й се обади. Тъкмо се канеше да позвъни вкъщи, когато се сети, че тази нощ Кармен е до късно на работа в хирургията.
— Добър вечер, консултантският кабинет на доктор Уитлок — каза женски глас насреща.
— Здравей, Лаура. Си. У. Уитлок се обажда. Жена ми там ли е още?
Както и Кармен, Лаура Душ Сантуш беше пуерториканка. Работеше като нейна секретарка от седем години.
— Да, още е тук, господин Уитлок. Ще ви свържа с хирургията.
Още веднъж вдигнаха слушалката.
— Ало, на телефона е доктор Кармен Уитлок.
— Здравей, аз съм. Можеш ли да говориш?