Ван Ден се втурна към колата си, но предната врата бе заключена. Тъкмо се канеше да побегне към „Зингелрахт“, когато Греъм го настигна и заби юмрук в стомаха му. Ван Ден се строполи на земята, вкопчил ръце в корема си.
— Майк, стига! — извика Уитлок и го блъсна настрани. — Какво ти става?
— Не обичам хора, които пращат главорези по петите ми — отговори Греъм и се дръпна от Уитлок, който го държеше за ръката.
Сабрина забеляза четиримата мъже от персонала да се приближават към тях с присвити очи, заинтригувани от разигралата се сцена, и каза на Брудендик:
— Разкарайте ги бързо! Той се колебаеше.
— Искате и те да разберат за подмяната ли? — добави тя.
Брудендик тръгна насреща им с вдигнати ръце и те почти веднага се върнаха във фургона, след което го откараха в гаража.
Уитлок помогна на ван Ден да се изправи и го поведе към музея. Във фоайето Брудендик предложи разпитът да се проведе в кабинета му.
— А вие къде ще отидете? — попита го Греъм. Брудендик се стъписа.
— Нямате необходимото разрешение, за да присъствате — поясни Греъм.
— Но аз нося отговорност за картината. Имам право да знам какво е станало с ж — каза той и се обърна към Уитлок и Сабрина за подкрепа. И двамата поклатиха отрицателно глава. — С кого трябва да се свържа, за да получа такова разрешение?
Сабрина сви рамене:
— Опитайте с министър-председателя например.
— С министър-председателя ли? — повтори учудено той, после отпусна покорно ръце. — Ясно, разбирам. За колко време ще ви трябва кабинетът ми?
Сабрина размени тихо няколко думи с Греъм и отново се обърна към Брудендик.
— Дълбоко ценим предложението ви, но все пак предпочитаме да използваме стаята, която бяхте отделили за нас вчера.
— Ще ми кажете ли все пак нещо?
Сабрина се загледа след Греъм и Уитлок, които отвеждаха ван Ден надолу по коридора, и едва след това му отговори.
— Нямам право. Ще изпратим рапорт за това, което сме открили, до вашия министър-председател. Единствено от него зависи дали и вие ще получите копие.
Ван Ден вдигна очи, когато Сабрина влезе в стаята. Бе седнал на един от дървените столове, ръцете му бях здраво сключени на масата пред него. Уитлок седеше на перваза на единствения прозорец в стаята, а Греъм разсеяно въртеше писалката в ръка. Не отделяше поглед от тила на ван Ден — искаше му се той да направи опит да я вземе. Чувстваше, че насъбралият се в душата му гняв далеч не се е изпарил.
— Готови ли сте, момчета? — попита Сабрина.
Греъм кимна и хвърли писалката на масата.
— Твоя е, ако не се лъжа.
Ван Ден вдигна писалката, огледа я и поклати глава.
— За пръв път я виждам.
Греъм го сграбчи за яката, вдигна го на крака и го блъсна в стената.
— Търпението ми се изчерпа. Ще ни окажеш пълно съдействие, това ти го обещавам.
Ван Ден предизвикателно го погледна в очите.
— Не разполагате с нищо срещу мен и много добре го знаете. Теорията ви ще се провали в съда.
— Но не и признанието на Лемер — каза Уитлок, като застана зад Греъм.
— Той изобщо не знае името ми… — избухна ван Ден и внезапно млъкна, когато осъзна какво бе казал.
Уитлок се усмихна и отиде до другия дървен стол, обърна го към себе си и седна, като опря ръце на облегалката.
Ван Ден седна отново и погледна към телефона.
— Няма да кажа нищо повече, преди да повикам адвоката си. Ще говоря само в негово присъствие.
— Адвокатът ти може да присъства само ако даваш показания пред полицията — каза Уитлок.