Както обикновено се чуха възгласи на недоволство, но повечето репортери се съгласиха. Представителите на Си Би Ес и Ен Би Си с микрофон в ръка и с готова апаратура, за да заснемат пристигането на картината за вечерните новини, насочиха вниманието си към тълпата с надеждата да уловят няколко подходящи реплики, но вече се бяха примирили, че за това може само да се мечтае.
Ван Ден с тревога наблюдаваше как работниците се изкачват по стълбите, пръстите на ръцете му нервно се свиваха и се разтваряха и той неспокойно пристъпваше напред, готов всеки момент да се притече на помощ на картината, ако гумените подметки на някой от работниците се подхлъзнеха на мокрия цимент. Арман сложи ръка на рамото му.
— Те са най-добрите, с които разполагаме. Откакто съм тук, никога нищо не са изпускали, а това все пак означава нещо. Не забравяйте, че Мет е най-голямото хранилище от този род в западното полукълбо. По всяко време държим на склад хиляди неща.
Ван Ден притеснено се усмихна:
— Извинете. Не че нямам доверие на персонала ви, просто аз отговарям за картината и ако нещо се случи…
— Ако нещо е можело да се случи, вече е щяло да стане в някоя от другите галерии. Сега сте в Мет.
Последваха работниците в преддверието и носле се качиха по стълбите на втория етаж. Арман извади от джоба на сакото си връзка ключове. В коридора, който разделяше галериите за европейско изкуство и изкуство на XX век, той спря пред една дървена врата, на табелката на която пишеше „Л. Арман — частен кабинет“. Той отключи и се дръпна встрани, за да могат работниците да внесат картината вътре.
Ван Ден влезе и се огледа. Стаята бе безукорно обзаведена — дебел мъхнат килим от стена до стена, бюро от тиково дърво и подходящи фотьойли, тапицирани с кафява кожа. Цялата стена зад бюрото бе заета от лавици с грижливо подредени книги по всевъзможни въпроси на изкуството. Колекцията наистина бе внушителна.
— Чай? Кафе? — предложи Арман.
— Кафе, ако обичате — отвърна ван Ден и се отпусна в един фотьойл.
Арман поръча две кафета и седна зад бюрото.
— Струва ми се, че ще изпитате облекчение, когато отново се върнете в Амстердам.
— Последните четири месеца наистина бяха крайно изтощителни, но не съжалявам нито за миг.
— Мога да си представя. В края на краищата не на всеки може да се падне шансът да придружава „Стрелческата гилдия на капитан Франс Банинг Кок и лейтенант Вилем ван Рутейнбурк“.
Като мнозина свои съвременници Арман никога не употребяваше добилото популярност, но неточно име „Нощна стража“. Недоразумението бе възникнало в началото на деветнадесети век, когато цветовете на картината били така потъмнели, че историците и познавачите на изкуството от онова време съвсем искрено вярвали, че действието се развива през нощта. Едва след като картината била почистена през 1947 година, се разкрил оригиналният замисъл на Рембранд. Художникът бе изобразил дневна сцена. Въпреки това разкритие обаче името „Нощна стража“ си оставаше, за голямо огорчение на специалистите като Арман.
Неколцина мъже внесоха статив в стаята и един от тях понита Арман дали да сложат картината на него. Арман се изправи на крака.
— Да, разбира се. Колкото по-скоро я прегледам, толкова по-бързо ще може да бъде изложена.
— Не разбирам защо трябва да я преглеждате? — попита ван Ден, когато мъжете напуснаха стаята. — Нима проверявате автентичността й?
— Това е стандартна процедура в Мет. Всички експонати се проверяват, преди да бъдат изложени пред публика.
Арман отиде до картината и погледна ван Ден.
— Това е официалното обяснение. Неофициално мога да ви кажа, че съм чакал този момент четиридесет години. Лично според мен това е най-великата творба на Рембранд. Сега тя е в кабинета ми и аз се чувствувам направо жалък. Разбира се, че не подлагам на съмнение автентичността й, но нали няма да имате нищо против, ако за малко се отдам на възхищение в усамотението на своя собствен кабинет? И на двамата ни е ясно, че няма да имам повторно такъв шанс.
— Напълно ви разбирам — отговори ван Ден с усмивка. — Моля ви, не се притеснявайте.
— „Стрелческата гилдия на капитан Франс Банинг Кок и лейтенант Вилем ван Руйтенбурк“ е поръчана през декември 1640 година от богатия и амбициозен Кок от името на „Кловенирсдолен“, мускетарска дружина от улицата, на която живеел и самият Рембранд. Той завършил картината през юни 1642 година — същия месец, когато любимата му Саския, за която бил женен от осем години, починала. Тогава той бил на тридесет и седем години. Картината представя Кок и ван Руйтенбурк на преден план, залети от лъчите на някакво блестящо сияние, макар че не става ясно откъде идва светлината. Заобиколени са от останалите мъже, въоръжени с пики и мускети; те тъкмо излизат от потъналата в сянка масивна арка зад гърба им и се готвят да тръгнат напред.