— Какво ще правим, Арман? Какво ще правим, по дяволите?
— Нека най-напред не се паникьосваме. Ще се обадя на Станхолм. Трябва да вземе картината оттук.
Първо позвъня в кабинета му, но тъй като никой не отговаряше, се свърза с централата и помоли да извикат Станхолм по високоговорителя.
Той дойде почти веднага. Беше се задъхал.
— Съобщиха, че искате спешно да ме видите. Надявам се, нищо не се е случило с… — гласът му изневери и той погледна към картината.
— Фалшива е! — каза ван Ден.
Станхолм се обърна към експерта, за да разбере дали това е вярно. Арман посочи картината.
— Какъв цвят е точката в центъра на барабана? Станхолм я огледа внимателно, преди да отговори.
— Тъмночервена. Пурпурна, да речем.
— Не е черна, така ли?
— За бога, Луи, стига с тези номера. Прав ли е ван Ден? Това фалшификат ли е?
— Черна ли е точката, доктор Станхолм? — отново попита Арман.
— Не, не е черна — отвърна той без колебание. Арман му показа четирите книги на бюрото си.
— Вижте репродукциите. Точката на тях черна ли е, или пурпурна?
Станхолм грижливо проучи репродукциите, после бавно вдигна ръце и закри лицето си.
— Исусе Христе! Как е могло да стане?
Ван Ден неспокойно се размърда в креслото си, когато двамата мъже го погледнаха, очаквайки обяснение.
— Не мислите, че имам нещо общо с това, нали?
— Имали сте прекрасната възможност да…
— Възможност? — ван Ден ядосано прекъсна Арман. — Разполагате ли поне с едно доказателство, което да подкрепи подобно обвинение? Или просто търсите изкупителна жертва, която да отклони вниманието от вашия скъпоценен музей?
— Господа, моля ви — твърдо каза Станхолм и вдигна ръце, опитвайки се да ги помири. — Така няма да стигнем доникъде. Луи, ти не си детектив. Никой от нас не е. Да оставим тази страна на нещата на компетентните власти. Най-важната ни задача в момента е да решим какво ще правим с онези журналисти отвън.
— Какво смятате да им кажете? — неспокойно запита ван Ден.
Станхолм погледна над бюрото към Арман.
— Фалшификатът добър ли е?
— И ван Мегерен не би могъл да направи по-добър.
— Смяташ ли, че ще бъде безопасно да изложим картината на показ, както бе предвидено?
— Напълно.
— Но ти все пак разбра, че не е оригиналът.
— За това ми плащат, доктор Станхолм.
— Искам да кажа, Луи, че щом ти си забелязал грешката на фалшификатора, нищо не ни гарантира, че и друг няма да я види.
— Почти без да се замисля, мога да посоча три аргумента в полза на твърдението си. Първо, моята дипломна работа в университета бе върху тази картина — ето защо я познавам като петте си пръста. Второ, ако в тази страна има дори петима души, които знаят повече от мен за европейското изкуство… е, тогава всичко зависи от сляпата случайност. И трето, деветдесет на сто от хората, които ще дойдат да видят картината, не могат да различат Хале от Де Кайзер и Вермеер от Рембранд. За тях всичко това е само поза. Останалите десет процента, които се смятат за любители на изкуството, идват тук не за да търсят нещо нередно, а за да се възхитят на един от най-големите шедьоври на живописта в света. Тази точка може да бъде всякаква, никой няма да се замисли за цвета й и да седне да проверява. Уверявам ви.
Станхолм погледна картината.
— Още не мога да повярвам. Фалшификат. Нищо свято ли не остана?
— Ще трябва да я преместим в галерията, докато вие уведомите съответните институции — каза Арман, нарушавайки неловкото мълчание.
Станхолм кимна уморено с глава и излезе от стаята. Арман изгледа презрително ван Ден и се запъти към телефона, за да извика четиримата мъже от персонала в кабинета си.
Трета глава
Приятелите на Сабрина Карвър се хранеха в „Четирите годишни времена“, „Лутеция“ и „Париоли Романисимо“, пиеха „Болинджър РД“, „Рьодерер Кристал“ и „Татинджър“, купуваха дрехите си от „Бутик Валентино“, Халстън и Симс и носеха последните модели на Картие, Фиоручи и Клайн. С една дума, минаваха за каймака на това бляскаво братство, нюйоркския елит.
Никой от тях обаче не знаеше за нейния двойнствен живот. Всички смятаха, че работи като преводачка в ООН, а това бе чудесно прикритие. Знаеше се, че баща й е бил посланик и че е прекарала детството си във Вашингтон, Монреал и Лондон, преди да постъпи в колежа „Уелъсли“ и да се дипломира със специалност романски езици. Не бе тайна и това, че — след като бе защитила аспирантура в Сорбоната, бе станала една от най-популярните и най-търсени дебютантки в Европа. Но никой не знаеше, че след завръщането си в Щатите, главно под влияние на баща си, бе започнала да работи за ФБР и бе проявила изключителен талант. Нарастващото негодувание на колегите й обаче, които смятаха, че успехът й се дължи на името на баща й, най-накрая я бе принудило да напусне бюрото. Само две седмици по-късно бе започнала работа в ЮНАКО и вече втора година си оставаше най-младият оперативен работник в организацията. Бе на двадесет и осем години.