Сега двамата сигурно се прегрупираха на кораба за последен, решителен отпор. Помисли си, че притиснатите в ъгъла животни са най-опасни. Но залогът се бе вдигнал — бе твърдо решила да ги надхитри и да открие портфейла с документите. Слезе от площадката и безшумно отиде до вратата на склада, после огледа риболовния кораб, от който я деляха само десет метра. Мостикът, разбира се, отпадаше. Изведнъж реши как да постъпи. Избра си няколко ориентира по носа на кораба и на зиг-заг се хвърли напред, сърцето й бясно биеше. Долови с крайчеца на окото си някакво движение на капитанското мостче и само миг по-късно край ухото й свирна куршум, после втори. Прескочи борда на кораба, приземи се със свити колене и не спря да се търкаля, докато не стигна безопасното укритие на една камара празни щайги.
След като успокои дишането си, предпазливо се промъкна до стъпалата, които водеха към капитанското мостче. Безшумно се качи горе и отвори с ритник вратата, здраво стиснала пистолета си с две ръце. Нямаше никой. И портфейлът с документите не бе там. Къде ли можеше да бъде? В капитанската кабина? Тя погледна към другата врата вдясно, която бе затворена — сигурно водеше надолу, към помещенията за екипажа. Не направи дори крачка натам — мъжът с пушката се бе притаил и я чакаше. Върна се на палубата, като не спираше да се оглежда наоколо. Нищо не помръдваше. Спря пред входния люк и провери дали няма капан. Всичко бе наред. Като насочи пистолета си към стълбите и се убеди, че е чисто, тя тръгна напред и затвори вратата след себе си. Така нямаше да могат да я изненадат в гръб, без да ги чуе. Затова пък се движеше почти на тъмно и трябваше да бъде нащрек за всевъзможни капани. Натъкна се на жица на третото стъпало. Прескочи я и продължи нагоре, като проверяваше всяко следващо стъпало с пистолета си. Други жици нямаше.
Стигна края на стълбата и прилепена до стената се приближи сантиметър по сантиметър до капитанската кабина в дъното на коридора. Вратата бе леко открехната — точно колкото да се види черният портфейл на масата в ъгъла. Изглеждаше твърде лесно. Докато се навеждаше да провери прага на вратата за жици, видя нещо да помръдва в другия край на коридора. Вратата на машинното отделение бе започнала да се отваря. Продължи да опипва пред себе си, сякаш не бе забелязала нищо, и едва когато мъжът се измъкна тихо в коридора, тя се изправи и го простреля два пъти в гърдите. Отвори с крак вратата и приведена ниско долу, влезе в кабината. От третия мъж нямаше и следа. Върху илюминатора падна нечия сянка и тя се притаи на пода, готова за стрелба. Така, както бе клекнала, можеше да види как сянката се отдалечава от кораба към мерцедеса й, паркиран в края на кея. Замисли се за момент, после грабна портфейла с документите и се измъкна през прозорчето на палубата.
Не можеше да избяга по мостика. Единственият й шанс беше да мине под кея и да излезе зад колата си. Тикна портфейла с документите в широките си джинси, покатери се през борда на кораба и като протегна крака, достигна дървените подпори на кея няколко фута по-надолу. Те продължаваха чак до другия край и Сабрина направи недоволна гримаса, когато глезените й изчезнаха в мътната вода. Напредваше бавно и с мъка се прехвърляше от един хлъзгав стълб на друг като опитен акробат. Най-сетне се добра до края на кея и тихо изкачи дървената стълба, която водеше горе. Мъжът се бе свил зад мерцедеса и следеше с поглед риболовния кораб. Усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна с лице към нея. Сабрина стреля два пъти. Куршумите го отхвърлиха назад към колата и той погледна надолу към двете жълти петна на гърдите си, оставени от капсулите с боя.
— Бих казала, че си мъртъв — рече Сабрина с присвити очи.
Дейв Суейн, бивш телохранител на президента, извади от джоба си пакет „Марлборо“ и й предложи цигара.
— Благодаря, не пуша — отвърна тя и извади пълнителя от пистолета си.
Той сви рамене, запали една за себе си и сложи пакета обратно в джоба си.
Тридесет от общо двеста и деветимата служители на ЮНАКО бяха оперативни работници, набрани от полицията, армията и разузнавателните служби на различни държави. Те бяха разделени на десет групи, наречени „ударни отряди“, и трябваше всеки четири месеца да минават на строг медицински преглед поради изключително големите рискове на професията си. Пет часа седмично имаха тренировки по борба без оръжие; други пет часа прекарваха в стрелба с различни оръжия в свръхмодерния Изпитателен център на ЮНАКО. Той се намираше малко по-надолу от „Интербъръ Паркуей“ в Куинс и от съображения за сигурност бе разположен изцяло под земята. Тренировките на открито — летене с делтаплан, алпинизъм и ски-спорт, се провеждаха в секретен лагер в затънтените гори на Пенсилвания.