— И?
— Подлъгали сте домина Маргарет, възползвайки се от омразата й към мастър Клейпоул — отвърна Корбет. — Убедили сте я да изпрати онова писмо на доктор Ормсби. Защо точно на него обаче? Не се сещам за друга причина, освен че игуменката е можела да го използва срещу Клейпоул.
— Но защо ни е трябвало да се срещаме с него в „Сейнт Алфидж“? — язвително попита мастър Бенедикт.
— О, това ли? — усмихна се Корбет. — Смятам, че с домина Маргарет сте възнамерявали да обвините Клейпоул. Излъгали сте, че в църквата се крие ключът към всички загадки, а всъщност сте планирали следното: Сагитариус е щял да нападне игуменката и нейния капелан, но е нямало да ги улучи. Малко след това е щял да се появи доктор Ормсби и да ви завари обезумели от страх, а вие сте щели да се закълнете, че тайнственият стрелец е Клейпоул.
— И домина Маргарет просто е тръгнала, така ли?
— Разбира се! Защо да се страхува от добрия си познайник Сагитариус? В действителност обаче е трябвало да бъде възможно най-предпазлива. Придружили сте я до църквата. Под плаща си сте носели къс лък и две стрели, затъкнати в колана ви. Домина Маргарет изобщо не е подозирала какви са били истинските ви намерения. Смятала е, че я обожавате. Двамата сте пристигнали в църквата след края на сутрешната литургия, когато отец Томас и енориашите му вече са си били тръгнали. Ако изникнела някаква пречка, сте щели да промените плана си на момента. Трябвало е да накарате домина Маргарет да излезе от църквата. Можели сте да я пратите да се поразходи между сергиите на площада или пък да се възползвате от пътуването обратно към „Сейнт Фрайдсуайд“. За ваш късмет, църквата била празна, а главният вход — заключен. Действали сте бързо. Заредили сте лъка в прикритието на сенките и сте стреляли. След като домина Маргарет паднала мъртва, сте забили втората стрела в олтарната преграда и сте скрили лъка някъде из мрачната, подобна на пещера църква. После сте надули рога и сте се свили в олтара, преструвайки се на уплашен.
— Толкова бързо? — изсмя се Льо Санглие.
— Ранулф — повика го Корбет през рамо, — когато започна да броя, вземи лъка и две стрели от колчана и ги изстреляй възможно най-бързо.
Кралският пратеник проследи с поглед Ранулф, който стана и опъна лъка си.
— Едно, две, три, четири… — беше стигнал едва до пет, когато профуча и втората стрела. — Виждате ли колко бързо става? — Корбет се изправи крака. — И така, Сагитариус взе нова жертва от семейството на Скроуп, а вас вече нищо не ви е задържало в Мисълам. Бях нащрек. Нямах никаква законна причина да ви задържа и затова разиграх онзи театър снощи — кралският пратеник се взря в затворника. — Трябваше да ви хвана.
— Е, хванахте ме — вдигна вързаните си ръце мастър Бенедикт. — А сега ме отведете в Лондон и ме изправете пред Кралския съд. Ще се позова на привилегията, която ми осигурява свещеническото ми звание, и ще настоявам случаят ми да бъде прехвърлен на епископа, който ме посвети в духовен сан. Какво ще последва според вас, мастър Корбет? Той ще ме съди и накрая най-много да ме изпрати за няколко месеца в някой усамотен манастир на хляб и вода.
— А може и да не стане така — извади Ранулф меча си и, пренебрегвайки неодобрителното изсъскване на Корбет, приклекна пред затворника. — За Скроуп разбирам, но защо ви беше да убивате всички онези невинни хора?
— А защо не? — насмешливо рече мастър Бенедикт. — Все пак техните близки нападнаха моите.
— А сега ме чуйте — Ранулф опря върха на меча си в пода и обхвана дръжката му с ръка. — Кълна се…
— Ранулф! — прекъсна го Корбет.
— Кълна се — извика Ранулф, — че ако ни кажете истината, ще ви помогнем да се измъкнете. Имате думата ми! — той се обърна и се взря умолително в Корбет. — Рядко се случва да се моля на някого.
— Звучи справедливо — измърмори капеланът. — Между другото, откъде разбрахте, че лъкът е бил къс? — посочи той към дългия лък, който лежеше на пода.
— Помолих отец Томас да претърси църквата — прошепна Ранулф — и той го намери зад олтара на Пресвета Богородица.
Мастър Бенедикт се намръщи.
— Дадохте ми дума — капеланът хвърли поглед към Корбет. — Развържете ме.
Преди кралският пратеник да успее да възрази, Ранулф извади камата си и преряза връвта, която стягаше ръцете на капелана. Затворникът не помръдна. Вместо това освободи ръцете си от въжето, хвърли го на пода, разтри китките си и погледна към Корбет с присвити очи.