Свещеникът се приближи до северната врата на църквата, която сега беше заключена и залостена, и спря пред нея. Изкушаваше се да я отвори, както правеше при кръщаването на деца, за да прогони демоните в гробището, където им беше мястото. После продължи да върви разсеяно, като редеше молитвите „Аве, Мария“ и „Отче наш“ и провираше твърдите и сухи зърна на броеницата между пръстите си. Опита се да успокои смута в душата си и да разсее гнева, който бушуваше в него. Лорд Скроуп имаше да отговаря за много неща! От време на време погледът на свещеника се отклоняваше към трансепта, привлечен от свещта, която гореше пред Пиетата — грамадна статуя на Дева Мария, в чийто скут беше положено мъртвото тяло на Христос. Отец Томас спря пред купела и се загледа в изображението на свети Христофор — огромна фигура, понесла на раменете си Младенеца, изобразена в ярки цветове и заобиколена от рисунки на феникси, пеликани и морски сирени. Взрян в образа на светеца, отец Томас издекламира обичайната молитва към него, в която се казваше, че този, който носи Христос в сърцето си, ще бъде избавен от внезапна и насилствена смърт през нощта. Свещеникът продължи нататък. Влезе в другия трансепт и се спря пред един стенопис, който заемаше голяма част от стената и се простираше от пода до малко над главата му. Отец Томас затвори очи и мислено се върна към деня, в който Адам и Ева — водачите на Свободните братя, се бяха появили на прага на църквата му. Ясно си спомняше тези прекрасни създания. Когато ги видя за първи път, свещеникът се зачуди дали истинските Адам и Ева са имали същите красиви лица в ореол от златиста коса и искрящи сини очи, изпълнени със смях и невинна радост. Отец Томас се смяташе за корав човек. Беше участвал в сраженията на кралските войски в Уелс и беше кръстосвал вмирисаните на гниеща плът бойни полета. Беше опознал душата си и беше открил, че макар като свещеник усърдно да се труди, за да освободи другите от желязната хватка на Сатаната, самият той носеше в себе си прастари грехове и бе изпълнен със страсти. Не беше мекушав или сантиментален и не се поддаваше на сълзливи настроения. Гордееше се, че не е… как беше френският израз? Faux et semblant — престорен и лицемерен! Въпреки всичко двамата водачи на Свободните братя успяха да докоснат сърцето му с очарователното си държане и весели усмивки. Пристигнаха в „Сейнт Алфидж“, натоварени с тежки кожени дисаги и му обясниха, че са пътуващи художници, умели в рисунките върху стена и платно. Предложиха услугите си на църквата срещу храна и подслон. Първоначално отец Томас се поколеба, но те тържествено му обещаха да замажат нарисуваното, ако той не го хареса, и, в крайна сметка, свещеникът отстъпи. Все пак в църквата се разпореждаше той, а не господарят на имението, и писмата от епископа, с които разполагаше, го потвърждаваха.
И така, на празника на света Мария Магдалена миналата година Адам и Ева се настаниха в „Сейнт Алфидж“ заедно с двама свои помощници от братството. Рисуваха денем на ярката слънчева светлина, но понякога се налагаше да си помагат със свещи и с фенери. В началото отец Томас ги наблюдаваше с неохота и често ходеше да надзирава работата им, след като приключеше с литургията или удареше камбаната, за да напомни на жителите на града да почетат Богородица. Някои от енориашите възразиха срещу стенописа, но повечето бяха доволни да видят сивите стени на църквата си да се обагрят в цветове. Стенописът изобразяваше падането на Вавилон, което Адам и Ева бяха претворили според Откровението на свети Йоан Богослов и други източници. Щом измазаха стените и ги изравниха, художниците вдъхнаха живот на сцената с изумителния си рисунък и спираща дъха смесица от червено, зелено, синьо, златисто, жълто и черно на бял, подобен на мрамор фон. Свещеникът доближи факлата до стената и още веднъж разгледа картината, без да обръща внимание на танцуващите сенки и на зловещите звуци, които се носеха из църквата.
— Вавилон наистина е паднал — прошепна той.
На стенописа бяха изобразени високите кули и порти на града на великата блудница16, погълнати от огнената стихия, която фучеше над бурно море от кипяща кръв. От небесата се изливаше черен дъжд, а от прозорците и вратите на къщите изригваха пламъци. Бранителите на града стояха неподвижно по назъбените му стени, вперили поглед в синьо-червеното небе, изпълнено от тялото на огнедишащ дракон с люспести зелени криле, черни нокти и блестяща червена опашка. Злото чудовище, този адски звяр, поглъщаше душите на тези, които бяха служили на великата блудница, прекарваше ги през търбуха си и ги изхвърляше като изпражнения. Фигури в завихрени бели мантии, очевидно ангели, изпращаха дъжд от стрели срещу пазителите на Вавилон, облечени в червеникавокафяво и зелено. В една от залите на замъка някакъв мъж лежеше в леглото си с чаша в ръка. В следващата сцена, която изобразяваше просторна зала за пиршества, беше изрисуван Юда, а около врата му беше омотана примката, която предателят беше използвал, за да се обеси. Той и останалите грешници се угощаваха с крастави жаби, охлюви и влечуги, които се варяха в кипяща сяра, и отпиваха течен огън от пламтящи чаши. В последната сцена Юда и неговите последователи бягаха през долината на смъртта, озъртайки се страхливо през рамо, без да подозират, че пътят в края на долината е препречен от висок кръст. Върху кръста беше прикован Христос, а раните му проблясваха като сигнални огньове.
16
Алегоричен образ на злото, който се среща в Откровение на свети Йоана Богослова, Гл. 17–18 — Б.р.