— Правени ли са опити убиецът да бъде заловен?
— Разбира се — хладно се усмихна Едуард. — Хю, нали си служил в Уелс? Спомни си какво мощно оръжие са тези дълги лъкове. Направени са от тисово дърво, а ясеновите им стрели порят въздуха. Човек, който умее да стреля с такъв лък, лесно може да се превърне в тих и смъртоносен убиец. Нужен му е само миг да изстреля стрелата, а после може да се изгуби в гората или да свърне по някоя пътечка, без никой да успее да го види или чуе.
— Споменахте Свободните братя на Светия Дух. Възможно ли я някой от тях да е оцелял и да си отмъщава на града?
— Съмнявам се — отвърна Едуард, хапейки устната си. — Членовете на братството не са носели оръжия, въпреки че има слухове, които твърдят обратното. Дори да са били въоръжени обаче, едва ли са били опитни бойци.
— И нападенията не са насочени лично към лорд Скроуп, а към жителите на Мисълам, така ли?
— Възможно е — Едуард направи пауза. — Сър Хю, лорд Скроуп е извършил убийство. Дори Свободните братя да са били виновни, трябвало е те да се явят пред съдебна комисия или да бъдат призовани в съда, а не безмилостно избити. Разбира се, не бива да излиза, че подкрепям шайка скитащи мошеници вместо един феодален владетел, особено толкова могъщ, колкото е лорд Скроуп. Ако този стрелец обаче продължи с нападенията си, хората рано или късно ще потърсят изкупителна жертва. А пък аз не искам никакви вълнения в Есекс. Тази история трябва да приключи веднъж завинаги и ти си най-подходящият човек за тази задача.
— И сте сигурен, че никой от братството не е оцелял?
— Съмнявам се. Отец Томас каза, че групата се е състояла от четиринайсет души и че след клането са преброили четиринайсет трупа. И четиринайсетте са носели отличителния знак на Свободните братя — кръст ето тук. — Едуард се потупа по гърдите, точно под гърлото. — Отец Томас се опитал да вразуми Скроуп, но безпощадният кучи син бил непреклонен и телата още си стоят непогребани. Никой не се е отървал.
Кралят прехапа устни, а после посочи с ръка наоколо.
— Сигурно се чудиш защо те доведох тук. Това е съкровищницата ми, Корбет, ограбена от някакви злодеи. Тук съхранявах ценностите си, подаръци от приятели, както и от Елинор…
Кралят примигна, за да прогони сълзите, които винаги напираха в очите му, когато заговореше за любимата си първа съпруга, Елинор Кастилска, която сега лежеше погребана в мраморната си гробница в абатството над тях.
— Нали знаеш историята, Корбет? Когато баща ми почина, аз бях в Светите земи заедно с Елинор. По това време тайната секта на асасините ме беше набелязала за своя жертва. Те живееха в скалната си крепост в Сирийската пустиня със своя господар — Стареца от планината. Една нощ нанесоха удара си, изпращайки в шатрата ми убиец, въоръжен с отровна кама. Убих го, но той все пак успя да ме рани. Елинор, Бог да я благослови, изсмука отровата от раната и спаси живота ми — Едуард въздъхна шумно. — Посветих камата на свети Едуард Изповедника и я оставих тук, в криптата. А тези копелета я откраднаха! Единият от разбойниците, Джон льо Риш, се опитал да я продаде в Мисълам, но Скроуп и любимецът му Клейпоул го заловили. После набързо обесили Льо Риш и задържали камата. Скроуп се прави на герой и спасител, но аз не му вярвам. Искам да ми върнеш камата и да откриеш истината зад внезапното залавяне на Льо Риш и още по-бързата му екзекуция. Направи каквото е необходимо.
Едуард бръкна в кесията си, извади оттам малък свитък и го подаде на Корбет. Кралският служител го разви. Почеркът беше на краля, а писмото беше подпечатано с личния му печат и гласеше: „До всички служители на Короната — шерифи, помощник-шерифи и кметове. Приносителят на това писмо действа в името на краля и в полза на Короната и на кралството…“
— Сър Хю! Господарю!
Хю излезе от унеса си и погледът му се стрелна вдясно. Ранулф, който го наблюдаваше внимателно, откакто бяха напуснали Уестминстър, посочи напред.
— Приближаваме Лондонския мост, господарю — усмихна се той. — По-добре да сме нащрек.
Корбет се огледа наоколо. В тази част на града човек трябваше да е бдителен, а мечът му — винаги готов. Над Темза се носеше мъгла. Грохотът на реката, чийто води се лееха между сводовете на Лондонския мост и се разбиваха в подпорите му, звучеше като биене на барабан, но въпреки това не можеше да заглуши хорската врява по улицата над брега. Виковете и крясъците на лодкарите, капитаните на шлеповете и грохналите гребци се смесваха с тези на търговците и техните чираци, които предлагаха най-разнообразни стоки — от топли пайове до кожени мехове. Група амбулантни търговци бяха изложили на сергиите си винени мехове, кесии, кожени връзки, торби от еленова кожа, колани и всякакви видове лечебни билки и предлагаха стоката си на минувачите, които се бяха запътили към Уестминстър, нагоре към моста или още по на север към мрачната грамада на Тауър. Няколко пътуващи търговци със съмнителен вид пък продаваха кожи от „чудовищни и тайнствени зверове от Изтока със светли глави, черни като нощта туловища, пурпурни гърбове и шарени опашки“. В момента стражарите ги разпитваха обстойно относно разрешителните им за търговска дейност в този район.