Андреа Креймър
Нощна сянка
На Гарт —
първият, който прочете тази книга,
и първият, който я хареса.
„Що се отнася до вещиците, не смятам, че магиите им притежават истинска сила.“
1
Винаги съм приветствала схватките, ала битката разпалва у мен неудържими страсти.
Ревът на гризлито отекна в ушите ми. Горещият му дъх изпълваше ноздрите ми, разпалвайки жаждата ми за кръв. Зад себе си чувах накъсаното дишане на момчето, отчаян звук, който ме накара да забия нокти в пръстта. Отново изръмжах в муцуната на едрия хищник, предизвиквайки го да се опита да мине покрай мен.
„Какво, по дяволите, правя?“
Осмелих се да погледна към момчето и пулсът ми се ускори. С дясната си ръка бе притиснало раните, зейнали върху бедрото му, и между пръстите му бликаше кръв, от която дънките му бързо потъмняваха, сякаш обагрени с черна боя. Раздраната риза едва покриваше алените резки, с които бяха нашарени гърдите му. В гърлото ми се надигна глухо ръмжене.
Сниших се, готова за скок, мускулите ми се напрегнаха. Мечката се изправи на задните си лапи, ала аз не се отместих.
— Кала!
Викът на Брин отекна в главата ми. Жилава, кафява вълчица изскочи от гората и впи зъби в незащитения хълбок на огромния хищник. Той се обърна и се приземи на четири лапи. Мъчеше се да открие невидимия нападател, а от муцуната му хвърчеше слюнка. По-бърза от светкавица, Брин избегна атаката. Всеки път, когато тежките лапи на звяра замахваха към нея, тя се изплъзваше в последния момент, а при първия удобен случай отново заби зъби в противника си. Щом мечката се обърна с гръб към мен, аз се хвърлих напред и откъснах парче месо от крака й. Тя рязко се обърна, с изцъклени от болка очи.
Двете с Брин се снишихме до земята и започнахме да обикаляме около огромното животно. Усетих топлата му кръв в устата си и тялото ми се напрегна. Бавно, но сигурно стеснявахме обръча около противника си. Очите му не ни изпускаха от поглед. Усетих колебанието му, нарастващия му страх. Излаях дрезгаво и оголих зъби. С едно последно изсумтяване, мечката се обърна и клатушкайки се, потъна в гората.
Вдигнах муцуна и нададох тържествуващ вой. Нечий стон ме върна обратно на земята. Туристът се беше втренчил в нас с широко отворени очи. Усетих как някакво любопитство ме привлича към него. Бях предала господарите си, нарушила бях законите им. Заради него.
„Защо?“
Отпуснах глава и подуших въздуха. Кръвта на младежа се стичаше по кожата му и капеше на земята, острият й металически мирис ме опияняваше и замъгляваше съзнанието ми. Надвих желанието да я вкуся.
— Кала?
Тревожният зов на Брин ме накара да откъсна поглед от падналия младеж.
— Махай се оттук!
Оголих зъби срещу по-дребната вълчица. Тя се сниши и запълзя към мен, после вдигна муцуна и ме близна по гърлото.
— Какво ще правиш? — прочетох въпроса в сините й очи.
Изглеждаше ужасена. Зачудих се дали не смята, че искам да убия момчето за удоволствие. По вените ми се разляха вина и срам.
— Брин, не бива да си тук. Върви си. Веднага.
Тя изскимтя, ала се отдалечи и потъна между боровите дървета, а аз пристъпих дебнешком към туриста. Ушите ми потрепваха. Той се мъчеше да си поеме дъх, а по лицето му се четяха болка и ужас. По бедрото и гърдите му личаха рани от ноктите на мечката, които продължаваха да кървят. Знаех, че няма да спрат. Изръмжах, подразнена от това колко крехко бе човешкото му тяло.
Беше момче на моите години — седемнайсет, може би осемнайсет. Разрошена кестенява коса с лек златист оттенък падаше около лицето му. Мокри от пот кичури бяха полепнали по челото и бузите му. Имаше стройно, силно тяло и изглеждаше като човек, който може да се оправи в планината, което несъмнено беше така — до тук се стигаше единствено по стръмна, опасна пътека.
Мирис на страх струеше от него и събуждаше ловния ми инстинкт, ала под него се криеше още нещо — ухание на пролет, на току-що покарали листа и омекнала пръст. Ухание, изпълнено с надежда. Ухание на възможности. Едва доловимо и изкусително.
Направих още една крачка към него. Знаех какво искам да сторя, ала то би означавало второ, още по-сериозно нарушение на законите на Пазителите. Той опита да се отдръпне, ала простена от болка и се свлече на земята, подпирайки се на лакти. Очите ми се спряха върху лицето му. С високи скули и силна челюст, сега то бе разкривено от болка. Дори и гърчейки се в агония, той си оставаше красив. Тялото му бе на път да рухне, ала въпреки това се съпротивляваше — мускулите му се напрягаха конвулсивно, разкривайки сила и придавайки величие на страданието му. Завладя ме желание да му помогна.