— Добре тогава. Да тръгваме — наредих, когато всички сведоха муцуни в знак на съгласие.
Водени от Фей, Дакс и Козет поеха по отредения им маршрут. Тъкмо се канех да поведа останалите в обратната посока, когато гласът на Рен проникна в съзнанието ми.
— Кала?
— Какво има? — заковах се на място и наострих уши. Явно бе, че Рен бе насочил мисълта си само към мен.
— Извинявай, ако ти дойде изневиделица, но е важно да свикнем да патрулираме като една глутница. Ще се грижа добре за Брин и Ансел.
— Разбира се. Благодаря.
— Сигурен съм, че няма да пропуснеш нищо кой знае колко вълнуващо в пещерата. Ще ти съобщя какво сме открили веднага щом мога.
Гласът му затихна така внезапно, както се бе появил. Какво ли щяха да открият?
— Никакво размотаване! — страхът и раздразнението ме накараха да щракна със зъби към Мейсън, ала мисълта ми бе насочена и към останалите. — Да вървим.
— Хей! — възмути се Мейсън. — Досега теб чакахме.
— Това не е извинение — размахах опашка, като ми се искаше да почувствам нещо друго, освен свития си на топка стомах.
— Нали ти казах, човече — разнесе се тихият глас на Нев. — Винаги съм знаел, че е истински тиранин.
Сабин седеше безмълвно на мястото си, в очакване на нареждания. Зачудих се какво ли си мисли.
Смехът на Мейсън и Нев ехтеше в съзнанието ми, докато се носехме нагоре. Двамата се гонеха по склона, хапеха се закачливо и непрекъснато се изпреварваха един друг, за да застанат начело, ала на мен препускането на воля не ми носеше никаква радост.
Едва преди броени дни двамата с Шей бяхме надвили паяка на Лоуган и бяхме изнесли Халдис от пещерата. По време на битката бях изгубила много кръв и не знаех дали е попила в земята, или пък бе опръскала каменните стени. Може би миризмата на паяка щеше да прикрие моята? Или пък не? Какво ли щеше да стори Рен тогава?
Една катерица се стрелна пред мен и аз щракнах със зъби.
— Добре ли си? — гризна ме Мейсън закачливо.
— Главоболие — отвърнах. — Нека позабавим темпото. Време е да започнем да търсим следи.
Разпръснахме се и продължихме по-бавно, допрели носове до земята, в търсене на миризми, които нямаха място тук, и улики, които знаех, че няма да открием. Съзнанието, че няма да намерим нищо друго, освен следи от присъствието на Шей и мен самата, правеше задачата неимоверно скучна. Улових миризмата на Шей още в самото начало и тъй като знаех, че Нев, Мейсън и Сабин няма да могат да я разпознаят, прилежно ги поведох по нея, като през цялото време се питах какво ли се случва в пещерата.
— Може ли да си уловим нещо за ядене? — гласът на Мейсън прекъсна мислите ми. — Ей там мярнах една яребица, а умирам от глад. Пък и тук няма да намерим нищо. Очевидно е, че някакъв обикновен вълк се е лутал насам.
Макар да го бях очаквала, заключението на Мейсън ме изпълни с облекчение.
— Аз също не надушвам нищо друго — обади се Нев. — И аз гласувам за това, да хапнем. Но не яребица. Мразя, когато по езика ми полепнат пера. Какво ще кажете за заек? Много обичам заешко.
— Вие двамата трябва да се съсредоточите върху задачата — сопна се Сабин. — Ще ядем, след като приключим с обиколката. Ако насам се навърта нова глутница, трябва да ги прогоним, иначе ще стане прекалено объркващо.
— Бил е само един-единствен вълк, Сабин. Стига си се докарвала пред Кала — отвърна Нев. — Не забравяй, че и преди съм ловувал с теб. Ти първа ще се нахвърлиш върху всеки заек, който ни се изпречи.
Сабин изсумтя презрително.
— Как ли пък не!
Моят стомах също бе започнал да се обажда, напомняйки ми, че от часове изпълнявахме безсмислената си задача.
Тъкмо се канех да отговоря, когато силен звук ме накара да се закова на мястото си. Дългият, протяжен вой на Рен отекна в кристалния планински въздух и ни призова да се върнем. Цялото облекчение, обзело ме при мисълта, че самоличността на Шей бе останала неразкрита, се изпари. Само след няколко минути щях да се изправя срещу Рен, а нямах никаква представа какво е открил в пещерата.
— Може би това е гонгът за обяд? — подхвърли Мейсън и се обърна по посока на звука.
— Да идем да видим какво иска — наредих и ги поведох обратно.