— Ще продължим да търсим следи и докато слизаме, за всеки случай — нареди Рен и се отдалечи от елена, от който бяха останали само костите. — Брин, ти върви с групата на Дакс, аз също ще дойда с вас. Ансел, ти ще си с Кала.
— Ти си шефът — отвърна Ансел и наклони глава, за да се почеше зад ухото със задната си лапа.
Глутницата се раздели и се насочи към гората.
— Ей сега идваме и ние — догони ги мисълта на Рен. — Първо трябва да поговоря с Кала.
В продължение на няколко секунди гледах как останалите потъват между дърветата, след това се обърнах към Рен.
— Какво има?
Той се приближи до мен и прикова тъмните си очи в моите.
— Защо си била в пещерата?
Пулсът ми се ускори, но се помъчих да си придам нехаен вид.
— Не знам за какво говориш — отвърнах, като душех нехайно пръстта.
Рен се хвърли напред и ме повали по гръб. Опитах да се претърколя, ала той ме притисна към земята и сключи зъби около врата ми. Натискът беше толкова силен, че ми беше трудно да дишам.
— Познавам мириса ти, Кала. Била си вътре. Преди два, може би три дена.
Изритах го и се опитах да го одера.
— Пусни ме!
— Несъмнено Брин и Ансел също са го усетили, но казаха, че не надушват нищо, което означава, че са ме излъгали, за да те прикрият. Да не се опитваш да разцепиш глутницата? Наистина ли искаш да ми пречиш?
Заби зъби в шията ми, принуждавайки ме да се предам. Никога не бях и помисляла, че е възможно да го мразя, ала в този момент малко ме делеше от това, да изпитам истинска ненавист. Той продължаваше да ме стиска все по-силно за гърлото. Макар да се гърчех от болка, се опитах да го ритна и той изръмжа.
— Престани да се съпротивляваш и ми кажи истината!
Изскимтях и се отпуснах под него.
— Съжалявам, трябваше да ти кажа. Бях любопитна и тази неделя, докато патрулирах, реших да вляза в пещерата.
Глухо ръмжене се надигна в гърдите му.
— Ти ли уби паяка на Лоуган?
Трескави мисли запрепускаха в главата ми, докато се опитвах да реша дали да излъжа, или само да поукрася истината. Да му разкажа цялата история, естествено, беше изключено.
— Не — отвърнах, избирайки лъжата. — В пещерата миришеше прекалено опасно и си тръгнах почти веднага.
Отчаяно се молех да ми повярва, чудейки се докъде ли бе успял да проследи миризмата ми в пещерата.
— Защо не каза нищо? — в тона му се долавяше ръмжене, но хватката около врата ми отслабна.
Отново изскимтях, но останах неподвижна.
— Съжалявам, Рен. Мислех, че Лоуган ще ме накаже. Знаеш, че нямаме право да влизаме.
— По-смела си от мен. От години ми се иска да видя какво има в пещерата.
Ръмженето в гърдите му най-сетне заглъхна и той ме пусна, помагайки ми да се изправя.
— Не ми беше приятно да ти причиня това, Кала. Винаги ще те защитавам, но не бива да имаш тайни от мен. Останалите от глутницата ти — също. По-късно ще трябва да поговоря с Брин и Ансел за това.
— Съжалявам — отвърнах, неспособна да го погледна в очите.
Той отърка нос в рамото ми.
— Искам да ми имаш пълно доверие. Разбираш ли?
— Да — уверих го, треперейки. — Какво според теб е убило паяка?
— Единствената друга миризма беше на непознатия вълк. Предполагам, че е същият, който сте надушили и вие. Трудно ми е да повярвам, че е успял да се справи с любимеца на Лоуган сам-самичък… трябва да е невероятен боец.
Спомних си как Шей въртеше пикелите и колко много се възхищавах на смелостта и воинските му умения.
— Просто се опитвам да те предпазя, Кала — близна ме той. — Не поемай ненужни рискове. Твърде важна си за това. Имам нужда от теб до себе си. Съжалявам, ако съм те наранил.
— Не си — уверих го и въпреки преживяното унижение, го оставих да отърка муцуната си в моята, облекчена, че се бе отказал да ме разпитва.
Без да каже нищо повече, той се втурна към гората, оставяйки ме съвсем сама на поляната. Когато затворих очи, видях пред себе си Шей, усетих устните му върху ръката си, почувствах първите искрици на желанието, когато ме бе докоснал. Вдигнах муцуна към небето — отчаяно ми се искаше да завия от раздразнение, ала трябваше да остана безмълвна. Много скоро Пазителите щяха да тръгнат по следите на крадците. Какво ли щяха да сторят тогава?