26
Не можах да изкача и половината от стълбите, отвеждащи до входа на имението „Роуан“, преди да ме скове непреодолим ужас и през останалата част от пътя Шей трябваше да ме дърпа след себе си.
— Размислих! — противях се, докато краката ми се влачеха по каменните стъпала.
— Твърде късно — отвърна Шей и като стисна зъби, продължи да ме тегли нагоре.
— Не трябваше да те превръщам в Страж! Сега изобщо нямаше да си в състояние да ме помръднеш.
— Е, и така не ми е особено лесно — с усилие изрече той, борейки се да ме помести напред. — Освен това си ми длъжница. Миналата седмица ме изостави в бара, а според мен Рен прекара остатъка от вечерта, планирайки точния ред, в който да ми натроши костите.
— Нищо чудно.
— Именно. Имаш късмет, че изобщо съм тук, за да те разведа из имението, както си му е редът.
— Вечно ще съм ти благодарна за това невероятно предложение. Сигурна съм, че е прекрасно място — казах, като се опитвах да се отскубна. — А сега ме пусни.
— Хайде де, Кала, нали се съгласи да го направим! Нима наистина ще ме принудиш да те пренеса през прага?
Погледнах към двукрилата абаносова врата.
— Може би.
— В такъв случай ще те метна през рамо, като някой пещерен човек — ухили се той. — Няма да е красива гледка.
— Ще ти хареса, нали? — присвих очи.
— Защо не провериш?
Отскубнах се от ръцете му и изкачих стълбите на бегом. Шей извади масивен месингов ключ и се зае да отключи, а аз се огледах.
Внушителното имение се очертаваше на фона на небето, боядисано в потискащ белезникав цвят. Сградата се разпростираше върху огромно пространство. Високи старовремски прозорци гледаха от трите й етажа; фронтоните бяха пълни с каменни създания — змии, свити на кълбо, коне, изправени на задните си крака, грифони с отворена паст и ревящи химери. Крилати гаргойли бяха наклякали по ръба на покрива, сякаш се готвеха да скочат.
— Е, идваш ли? — повика ме Шей и отвори вратата.
Откъснах очи от статуите, поех си дълбоко дъх и прекрачих прага на потъналото в мрак имение. Озовах се в огромна зала, която ме накара да ахна. Цялото помещение беше опасано от балкони, на отсрещната стена две мраморни стълбища водеха в противоположни посоки, а от тавана висеше пищен кристален полилей. Светлината от многобройните прозорци се отразяваше в него и образуваше хиляди миниатюрни дъги по каменния под. Макар в залата да нямаше никакви мебели, тя беше украсена с най-различни произведения на изкуството, от изящни порцеланови вази, които ми стигаха до кръста, до внушителни доспехи, стиснали в металните си ръкавици остри алебарди и тежки боздугани.
— Точно както ти казах — приближи се Шей до мен. — Разточително.
Гласът му отекна като в пещера. Аз кимнах.
— Библиотеката е право напред, на втория етаж — продължи той. — Стълбите отвеждат в двете крила на къщата. Веднага ли ще се захващаме за работа, или искаш първо да те разведа?
— Искам да се уверя, че не се излагаме на опасност с присъствието си — измърморих аз.
— Значи обиколката — той ме поведе към дясното стълбище. — Аз живея в източното крило.
Последвах го, като непрекъснато хвърлях погледи през рамо. Злокобна тишина тегнеше навсякъде, стъпките ни върху каменния под отекваха зловещо.
— Как се свиква с подобно нещо? — попитах и едва тогава си дадох сметка, че шептя.
— Така и не съм свикнал — сви рамене той. — Доста е странно да съм все сам.
— Направо не мога да повярвам колко е тихо!
— Понякога надувам музика в стаята си и отварям вратите, така че тя да изпълни коридорите. Помага мъничко.
Свихме зад един ъгъл и поехме по дълъг коридор, по чиито стени на равни интервали висяха портрети в естествен размер. Хвърлих поглед към един от тях и се заковах на място. Мъж с разкривено в агония лице беше провесен с главата надолу над черна бездна, заобиколен от мъчители, чиито черти не се виждаха. Обърнах се към картината на отсрещната стена и видях, че изобразява същата сцена, само че жертвата беше жена.
— Не може ли да вървим малко по-бързо? — измърморих аз.
— Извинявай. Трябваше да те предупредя за картините. Боск винаги е имал влечение към страховитото, когато се отнася до изкуство.
— Да не повярваш — отвърнах и продължих да вървя, без да откъсвам поглед от пода. — Какво точно изобразяват?