— Не знам. Мислех, че са портрети на някакви светци, но под картините няма обяснения, пък и мъченията не съответстват на никои от мъченията, изстрадани от християнските светци, които знам.
— Значи просто му харесва да гледа картини, на които са изобразени страдащи хора?
— Може би. Голяма част от изкуството, така или иначе, е посветена на страданието и смъртта. Картините на Боск не са много по-различни от онова, което виси по музеите.
— Предполагам, че си прав.
Той зави надясно и аз го последвах в един страничен коридор. На следващия ъгъл едва не се сблъсках с някакъв мъж. Красив мъж с ципести крила. Аз извиках от изненада и като приех вълчата си форма, оголих зъби насреща му.
— Какво има, Кал? — намръщи се Шей, без да забелязва опасността, която дебнеше само на метър-два.
Прокраднах се покрай него, без да изпускам от поглед крилатото същество, което държеше в едната си ръка копие, насочено право към нас. Напълно неподвижен, инкубът всеки момент щеше да ни нападне.
— Това е статуя! — разсмя се Шей. — Ръмжиш на една най-обикновена статуя.
Приближих се още малко и подуших мраморните крака на инкуба. Шей още се заливаше от смях, когато си възвърнах човешката форма и го изгледах свирепо.
— Можеше да ме предупредиш, че в къщата има статуи на инкуби.
— Навсякъде има статуи. Май не е възможно да минеш и двайсет метра, без да се натъкнеш на някоя. Даже и в градината е пълно с тях.
— Всичките ли са като тази?
— Голяма част — отвърна той. — Някои са на жени, но всичките имат крила и оръжия като тази. Други изобразяват животни… по-скоро митически същества, не истински животни.
Аз потръпнах.
— Но защо се уплаши толкова? — попита той. — Мислех, че се тревожиш да не би в къщата да се навъртат призраци.
— Призраците не са единствените същества, от които се боя — промърморих аз.
— Да не искаш да кажеш, че тази статуя изобразява истинско създание?
Той се пресегна и докосна върха на крилото й.
— Да.
— По дяволите! — той рязко отдръпна ръката си.
— Е, къде всъщност отиваме? — попитах, тъй като нямах търпение да се махна от статуята.
— Мислех да ти покажа стаята си — усмихна се той смутено. — В края на този коридор е.
Поведе ме напред и спря пред последната врата вдясно.
— Е? — повдигнах вежди, когато той не отвори вратата.
— Опитвам се да си спомня кога за последен път разтребвах.
— Нима хората на Боск не го правят вместо теб? — смушках го и се ухилих.
Шей поклати глава.
— Искаха, но не се съгласих. Не ми е приятно, когато непознати ровят из нещата ми.
— Особено когато под възглавницата си държиш забранена книга.
— Това също — усмихна се той и отвори вратата.
В стаята му цареше нещо средно между ред и безпорядък. Леглото беше отрупано с книги, а на един дървен стол висяха няколко захвърлени пуловера. Книгата на Пазителите лежеше отворена върху старинно писалище, а до него, обвит в приглушено сияние, почиваше Халдис. От друга страна, подът се виждаше и никъде нямаше заплашително високи купчини с дрехи, което беше повече, отколкото можеше да се каже за моята стая.
Шей се огледа.
— Не е чак толкова зле.
— В сравнение с моята е направо подредена — уверих го аз.
— Добре, че не си някоя домакиня, вманиачена на тема чистота.
Разсмях се и той се приближи, прокарвайки ръка през косата си:
— Е…?
Атмосферата изведнъж натежа от напрежение. Твърде добре си давах сметка, че двамата с Шей сме напълно сами… в неговата стая.
„Стегни се, Кала. Не можеш ли да озаптиш хормоните си поне за пет минути?“
Обзета от внезапно неудобство, аз се огледах наоколо, в отчаян опит да разсея напрежението. Колкото и да ми се искаше Шей да ме докосне, битката с Рен ме бе направила далеч по-малко склонна да поемам нови рискове. Погледът ми попадна върху голям пътнически сандък, полускрит от чифт дънки.
— Какво е това? — приближих се аз.
— А, нищо — отвърна Шей и ме последва. — Просто разни неща, които съм събрал през годините.
Подсмихнах се дяволито.
— Не ти вярвам.
— Хей! — подвикна той, но не беше достатъчно бърз и преди да успее да ми попречи, коленичих пред сандъка и надигнах тежкия капак.
— Тук има само комикси! — избухнах в смях.