— Може би се бои, че лицата на родителите ти ще пробудят някой спомен. Спомняш ли си нещо? Сега, след като видя картината?
Шей вдигна очи към портрета.
— Не.
Посегнах към ръката му.
— Добре ли си?
— Не съм сигурен — отвърна и погали дланта ми с палец. — Би било чудесно, ако поне нещо в живота ми имаше смисъл.
— Прекрасно те разбирам — стиснах пръстите му; и двамата бяхме обърнали твърде много камъни, под които като насекоми се гърчеха твърде много грозни тайни. — А сега какво?
— Сега ще направим онова, заради което дойдохме.
— Проучване?
— Проучване.
Погледнах към безкрайните лавици.
— Някаква идея откъде да започнем? Освен ако вуйчо ти няма каталог на книгите си?
— Е, това не би било кой знае какво предизвикателство, нали така? — засмя се той.
— Ами тогава най-добре да се захващаме за работа — казах, опитвайки се да не обръщам внимание на дяволития му поглед.
По устните му се плъзна хитра усмивка.
— Има още нещо.
— Какво?
— Една от етажерките се заключва.
— Звучи обещаващо. Отварял ли си я досега?
Той се изчерви и разтърка тила си.
— Колкото и да ме е срам да си го призная, чувствах се малко гузен, задето съм дошъл в библиотеката без разрешение. Реших, че като не поглеждам там… поне донякъде ще изкупя вината си. Един вид кармичен компромис.
— Ти си странно момче — измърморих.
— Точно затова ме харесваш — ухили се той и прекоси стаята.
Покритата с дърворезба махагонова етажерка се намираше в един от ъглите на външната стена, близо до висок часовник, който тихичко тиктакаше. Шей лесно се справи с ключалката и отвори вратичката. Вътре имаше шест полици, върху които бяха подредени подвързани с черна кожа томове. Шей взе една книга от най-горния ред.
— Написана е на ръка. Като дневник.
— Има ли заглавие?
Той отгърна на първата страница.
— „Анали на Халдис“.
Името ми звучеше познато. Изведнъж ме обзе подозрение, че не това бяха книгите, от които се нуждаем.
— Има и дати — продължи Шей. — От 1900 до 1905 г.
Посегнах към един от долните рафтове.
— Тази е от 1945 до 1950 г.
Зачетох се и онова, което видях, потвърди подозренията ми. Това бяха родословни томове. Историята на всички глутници на Стражите.
— Не разбирам — намръщи се Шей. — Пълно е с имена, почти като родословно дърво. За някои от тях има и бележки.
— Оттук няма да научим много — затворих своята книга и я поставих на мястото й. — Трябва да потърсим сред останалите книги.
Шей ме погледна изненадано.
— Какви ги говориш?
— Тези книги не са за онзи Халдис, който ние търсим.
— А за какво са?
— Това са архивите на Пазителите за нашите глутници.
— Наистина ли? — повдигна вежди той.
Кимнах и като взех книгата от ръцете му, я върнах на мястото й.
— Най-добре затвори етажерката и я заключи.
— Не искаш ли да ги прочетеш? Това е твоята история.
— Тази история я знам — отвърнах. — Освен това, от нея само можем да се изпокараме.
— Защо?
— Защото в нея пише не само какво се е случвало с глутниците — обясних аз. — Преди всичко тя описва как са били сформирани различните глутници, кои са били господарите им и как Пазителите са избирали партньори за Стражите.
— Партньори? — Шей неволно погледна към най-долния рафт. — Искаш да кажеш, че в един от тези томове пише как е било решено да се омъжиш за Рен?
— Да. Както и всички вълци преди мен. Освен всичко друго, това е и нашето родословно дърво.
Шей продължаваше да се взира в книгите, пръстите му потръпваха.
— Остави, Шей.
— Но…
— Нищо не можем да направим, а ти само ще се ядосаш. Затвори етажерката.
Той измърмори нещо под носа си, но затвори вратичката и я заключи.
— Да имаш други заповеди, о, велики алфа?
— Не ставай гаден! — срязах го и махнах към останалите книги, които изпълваха библиотеката. — Имаме достатъчно работа и без да е нужно да превръщаш проучването ни в сапунена опера.
— Сапунена опера?
Той ме погледа в продължение на един миг, след което се спусна към мен и обви ръце около тялото ми.
— Шей? — казах, когато усетих, че трепери.
Отне ми няколко секунди, докато разбера, че се смее. Усмивка изви ъгълчетата на устните ми и не след дълго аз също се разсмях. Сълзи потекоха по бузите ми, коремът ме заболя, ала смехът ми ставаше все по-бурен и по-бурен. Накрая и двама се проснахме на пода, един до друг, а гръмкият ни смях изпълни огромното помещение.