— Кал! — прошепна Брин и коленичи до мен.
„Предизвиках съдбата и сега тя си отмъщава. Трябваше да оставя мечката да го убие.“ Ала само при мисълта, че нещо може да нарани новия ученик, усещах, че се задушавам.
— Не може да е тук! — изрекох на глас.
— Знам — Брин се приближи още малко и ме прегърна. — Явно не е кой да е. Имам предвид, в света на човеците. Защо иначе ще идва тук чак сега? Това никога не се случва.
— О, Господи, Брин! — ахнах аз и свалих ръце от лицето си. — Ами ако Пазителите са научили?
Тя поклати глава.
— Не. Не са научили. Когато нещо не е наред, господарите ни се разправят с него. Незабавно. Ти си в безопасност.
— Имаш право — изправих се и отидох до мивките. — Не знаят нищо.
Улових погледа й в огледалото.
— Но кой може да е той?
— Най-вероятно синът на някой банкер или сенатор, също като останалите човеци, които изпращат децата си в нашето училище — предположи Брин. — С нищо не ни засяга.
„Как може да съм такава глупачка.“ Краката ми бяха омекнали. „Не мога да повярвам, че го спасих.“
— Сложи си малко. Пребледняла си като платно — Брин извади кутийка с руж и ми я подаде. — Никой не знае какво се е случило, освен нас тримата. А и на него сигурно му е трудно да повярва, че не си го е въобразил. Имам предвид, кой човек би го повярвал? Просто се преструвай, че нищо не се е случило.
— Окей.
Трябваше да преглътна ужаса, обзел ме, когато осъзнах, че всъщност искам да го видя. Припомних си допира на устните му върху ръката ми и потръпнах.
„Напрежението от наближаващия съюз си казва думата. Започвам да откачам!“
Реших да пропусна остатъка от часа, макар да знаех, че не е възможно вечно да се крия от Шей Доран. Като се имаше предвид, че в последния клас имаше по-малко от трийсет ученика, нямаше как да не го срещна в някой от другите часове.
Френски?
Не.
Биология за напреднали?
Не.
Органична химия?
Да.
Госпожица Форис каза на живия-по-моя-вина турист да се присъедини към двама от обикновените ученици. Усетил, че го наблюдавам, той се обърна и срещна погледа ми. Аз побързах да отклоня очи, макар че ми се искаше да продължа да го гледам. Вместо това се обърнах към Рен, който тъкмо подреждаше уредите и веществата, които щяха да ни трябват. Опитах се да насоча вниманието си към приготовленията за часа, ала с цялото си същество усещах любопитните погледи на новодошлия от другия край на лабораторията. Прехапах устни, за да не се усмихна. „Той също не може да откъсне очи от мен.“
Рен ми подаде една мензура.
— Е, помисли ли си?
— За какво? — попитах аз и като оставих мензурата на масата, посегнах към една стъкленица.
— За това, да излизаме заедно — отвърна той и обви ръка около кръста ми. — Или все още не си сигурна, че си в състояние да контролираш глутницата си?
Горещината ме връхлетя така мълниеносно, сякаш допирът му ме беше жигосал.
— Държа бутилка, пълна със солна киселина, Рен — казах, без да го поглеждам. — Не ме ядосвай. Знаеш, че не играеш по правилата.
Той се разсмя, ала свали ръката си. Когато приключих с измерването на опасната течност, поставих бутилката обратно на масата.
— Имам си други грижи — измърморих, като се ядосвах на себе си, задето ми се искаше отново да ме докосне.
— Жалко! — зъбите му се оголиха приятелски, отчасти предупредително.
— И защо? — облегнах се на масата аз.
— Защото щях да ти отправя единствена по рода си покана.
Той започна да пише в тетрадката си.
— Покана за какво? — надникнах над рамото му.
Както винаги, бележките му бяха съвършени, но на мен ми доставяше удоволствие да се преструвам, че се съмнявам в прилежността му. Потиснах желанието да издърпам химикалката от ръцете му и да го накарам да си я вземе насила, ако може.
По устните му заигра суха усмивка.
— Не мисля, че мога да ти окажа тази чест, ако имаш и най-малкото съмнение, че можем да общуваме миролюбиво.
Аз обаче не се оставих да ме провокира.
— Наистина ми е интересно, Рен. Какво искаше да ми предложиш?
В черните му очи, осеяни със сребърни пръски, припламна огън.
— Този петък Ефрон дава ВИП парти в един от клубовете си във Вейл. Дошъл е някакъв нов големец и както обикновено господарят ни се е заел да го „ухажва“. Смятаме да отидем. Ти също можеш да дойдеш. Вземи и глутницата си.