Той ме погледна изпитателно.
— Какво искаш да кажеш? Разполагаме с предостатъчно време.
— Брин е много въодушевена от подготовката. Страшно се е запалила покрай всички приготовления. Майка ми също… нали я знаеш — въздъхнах уморено. — Просто ми се струва, че ще отнеме твърде много от времето, което бихме могли да прекараме на бала заедно с другите.
Рен сграбчи тетрадката пред себе си и започна да я къса лист по лист.
— Значи просто искаш да отидем на съюза заедно с останалите?
Трябваше да положа огромно усилие, за да остана спокойна, докато се мъчех да измисля някакво основателно извинение.
— Не може ли да се срещнем там? Ти живееш от другата страна на планината и изобщо не ти е на път да минеш да ме вземеш от вкъщи, а от мен и без това се очаква след училище да поработя в библиотеката с Шей.
Устните на Рен станаха опасно тънки.
— Ще се срещаш с него точно преди съюза? Вместо да отидеш на вечеря с мен?
Опитах да си придам кисело изражение.
— Съжалявам, но Лоуган каза да се погрижа хлапето да е доволно, а пък отказът ми да отида с него на бала никак не му хареса. Помислих си, че ако прекарам малко време с него преди бала, ще успея да поуспокоя обстановката.
Рен пребледня, а очите му припламнаха, сякаш някой бе запалил в тях леденостуден, сребърен огън.
— Поканил те е да отидеш с него на Кървавата луна? — процеди Рен толкова тихо, че едва го чух.
Осъзнах огромната си грешка едва когато беше твърде късно. Преди да успея да кажа каквото и да било, Рен се отдалечи и само след секунда се разнесе силен трясък, последван от писъците на обикновените ученици.
Когато се обърнах, видях, че столът на Шей беше запратен надалеч, а Рен бе притиснал Шей до масата и му говореше нещо на сантиметри от лицето му. Двамата ученици, с които Шей си партнираше в час по химия, се бяха свили в другия край на масата и единственото им желание като че ли беше да останат незабелязани. Въпреки очевидния си ужас, те не можеха да откъснат очи от Шей, изумени от силата му, усетили звяра, който дремеше у него. Те знаеха и ако незабавно не предприемех нещо, не след дълго останалите също щяха да узнаят.
Вцепенена от ужас, госпожица Форис стоеше пред бюрото си, закрила уста с ръка. Очите й сякаш щяха да изскочат от орбитите си, докато гледаше как лабораторията й се превръща в боксов ринг. Неколцина от обикновените ученици изхвърчаха навън. Пазителите си размениха разтревожени погледи и зашушукаха.
Втурнах се към масата на Шей и занемях, когато видях колко малко делеше Рен от това, да изгуби контрол. Тъмносивата му вълча форма го обвиваше като аура, кучешките му зъби бяха заострени. Забил пръсти в ръцете, които го притискаха към масата, Шей изглеждаше вбесен, но не и уплашен. Собственият му вълчи облик също кръжеше над него и аз затаих дъх, като се надявах, че Рен е заслепен от гняв и няма да забележи. Беше въпрос на броени секунди, преди и двамата да се превърнат във вълци, всеки — впил зъби в гърлото на другия.
— Рен! Недей! — хвърлих се напред и обвих ръце около гърдите му.
Трябваше да повикам на помощ цялата си сила, за да го откопча от Шей, който, видял се свободен, побърза да се изправи, стиснал юмруци пред себе си. Устните му се извиха заплашително и аз видях острите му кучешки зъби. Рязко си поех дъх и отчаяно заклатих глава. Ако сега изгубеше контрол и се превърнеше във вълк, с нас беше свършено.
— Не мърдай! — изсъсках. — Трябва да се успокоиш!
Мускулите му потръпнаха, една вена на врата му затуптя, ала той успя да се пребори с яростта и остана на мястото си.
Обърнах Рен към себе си, все така притискайки го до тялото си. Сърцето му сякаш щеше да изхвръкне от гърдите, ниско, заплашително ръмжене клокочеше в гърлото му.
— Моля те, Рен. Лоуган, не забравяй Лоуган.
Придърпах го още по-близо до себе си и положих глава на гърдите му. Той изръмжа още веднъж и престана да се съпротивлява. Дишането му се успокои, сърцето му заби по-бавно.
— Пусни ме, Лили.
По обръщението разбрах, че гневът му най-сетне е стихнал, и го пуснах. Толкова силно го бях сграбчила, че сега всяка фибра на мускулите ме болеше.
Рен сведе поглед към мен и в тъмните му очи прочетох примирение. Почти незабележима усмивка извиваше крайчеца на устните му. Без да поглежда към Шей, той излезе от класната стая и аз си поех дълбоко дъх.
— Какъв мил човек — подхвърли Шей.