— Сериозно ли говориш? — зяпнах го аз.
— Нима бих те излъгал? — Той наклони глава на една страна и отвори широко очи, придавайки си престорено невинно изражение.
— И още как! — отвърнах аз и той избухна в смях.
Този път посегна към ръката ми, а аз не потръпнах, когато вплете пръсти в моите.
— Предложението ми си остава. Ти решаваш — с тези думи той отново се обърна към тетрадката и отдръпна ръката си от моята, оставяйки сърцето ми да бие лудешки.
— Кой клуб?
— „Едем“.
Стиснах зъби, за да не зяпна от изумление.
— Окей. Ще дойдем. Благодаря — опитах се да придам небрежно звучене на гласа си, макар че вече предвкусвах онова, което предстоеше.
Той дори не се опита да скрие усмивката си.
— Всички ще бъдете включени в списъка с гостите.
Прехапах устни.
— Какво има? — намръщи се Рен.
— Не съм съвсем сигурна за Ансел.
Рен сви рамене и като сграбчи ръба на масата, се приведе напред.
— Ако името му е в списъка, ще влезе.
Сложих ръце зад гърба си и преплетох пръсти, за да се сдържа да не протегна ръка и да докосна напрегнатите му мускули.
— Той е само на петнайсет — казах, извръщайки поглед от плавните линии на тялото му.
— Козет ще бъде там, а тя също е на петнайсет — той се приближи до мен. — Ще ти прости ли, ако не му позволиш да дойде?
— Най-вероятно — не. — Представих си възмутеното лице на Ансел, ако му кажех за партито и че той не е поканен.
— Името му ще бъде в списъка, но той си остава твой брат. Ти решаваш, Лили.
— Ще престанеш ли да ме наричаш така! — озъбих се аз.
— Никога.
— Ъ-ъ-ъ, здрасти! — разнесе се глас зад нас.
Рен сбърчи чело и аз се обърнах.
Новият ученик стоеше в края на масата.
„О, Господи!“
— Може ли да поговорим? — попита ме той.
— Защо? — отговорът ми беше остър като бръснач и много по-труден за изричане, отколкото би трябвало.
Искаше ми се да говоря с него, но беше невъзможно. И без да поглеждам към Рен, усещах учудването му от моята враждебност. Резкият ми тон го накара да се приближи и не бях сигурна дали това ме радва, или обижда. В крайна сметка, аз също бях алфа.
Шей премести поглед върху него и аз видях заплашителното изражение на Рен, отразено в очите на новия ученик. Никой човек не бе в състояние да издържи предупредителния поглед на един Страж, особено когато той е алфа. Почти ми стана жал за Шей.
— Забрави — промърмори той, като местеше нервно поглед между мен и Рен, който междувременно бе сложил ръка на кръста ми.
Инстинктите ми се бореха между желанието да махна пръстите на Рен от тялото си и облекчението, с което близостта му ме изпълваше. Наслаждавах се на нежния, но силен допир на ръцете му, ала се дразнех от собственическото му държание. Отправих му предизвикателен поглед, изпълнен с раздразнение. И тогава, тъкмо когато се обръщах към неканения ни гостенин, всичко ми се проясни. „Не така искам Шей да ме види.“
Шей тръсна глава, сякаш за да прогони внезапно обзелото го замайване. Звънецът удари и той побърза да се върне на мястото си.
— Странно хлапе — промърмори Рен и свали ръце от мен. — Нов е, нали?
— Предполагам. Беше с нас в първия час. Сложиха го на съседния чин, сигурно искаше да го упътя — опитах да си придам отегчен вид аз. — Предполагам, че още не е схванал какви са правилата — никакво смесване.
Рен отново се залови да подрежда пособията ни за часа по местата им.
— О, да, това правило.
— Само защото ти мразиш всякакви ограничения, не означава, че и всички са като теб. Ние, останалите, уважаваме желанията на Пазителите — гласът ми лепнеше от сладост.
Рен сви рамене.
„По дяволите, не бъди толкова арогантен!“
— Виж какво, вече умирам от глад. Ще се погрижиш ли? — кимнах аз по посока на останалите епруветки и стъкленици, които трябваше да бъдат прибрани по местата им.
— Няма проблем.
— Благодаря.
С тези думи грабнах чантата си и излязох от лабораторията.
Ние, Стражите, винаги обядвахме в дъното на столовата. Макар двете глутници да седяха на отделни маси, все пак се държахме близо един до друг. Децата на Пазителите се настаняваха в другия край на помещението — облечени в „Гучи“ и „Прада“, те съвсем не бяха във възторг от това, да се намират толкова близо до нас. Обикновените ученици пък седяха между вълците и децата на нашите господари. Понякога ми ставаше жал за тях. В своя свят те притежаваха огромна власт, ала не и тук. В „Маунтин Скул“ те бяха на дъното на хранителната верига и го знаеха.