— Е, откри ли Рен? — обърнах се към Дакс.
Той изсумтя в знак на потвърждение.
— И? — намръщих се аз.
— Добре е — каза Дакс и натъпка парче пица в устата си. — Ще го видиш довечера.
Обърнах се към Фей. Тя хвърли поглед на Дакс и когато го видя да поклаща глава, сви рамене, внезапно проявявайки огромен интерес към храната пред себе си.
Повдигнах вежди, но реших да оставя нещата така.
До края на деня започна да вали сняг. Танцът на снежинките зад прозорците на библиотеката в „Роуан“ създаваше илюзията, че повърхността на оцветените стъкла е набраздена от миниатюрни вълнички.
Шей потропа с молив върху тетрадката пред себе си, когато аз тежко се отпуснах в един стол.
— Мислиш ли, че всичко ще бъде наред тази вечер?
— Надявам се — кимнах, като се престорих на погълната от търсенето на химикалка в чантата ми.
— Кала — в гласа му се промъкна напрегната нотка. — Трябва да знаеш нещо. Ще го кажа веднъж, затова искам да ме изслушаш.
Пръстите ми се вкопчиха в чантата.
— Шей…
Той махна с ръка, сякаш да пропъди предупреждението в гласа ми.
— Съжалявам, но трябва да го направя. Моля те, погледни ме.
Вдигнах очи и видях, че е стиснал решително челюсти.
— Знам, че много те тормозех заради чувствата ти към Рен и лоялността ти към Пазителите. Онова, което се случи вчера със сестра Флин, а после и в часа по химия, ме накара да осъзная на каква опасност съм излагал както теб, така и приятелите ти. Това е последното, което бих искал да сторя.
Той се изправи и отиде до камината, загледан в портрета на родителите си.
— Затова ще престана. След тази вечер ще оставя теб и Рен на мира. Трябва да бъдеш с него. Разбирам го, а след като научих истината за Пазителите, разбирам и колко много зависи от това. Не искам да те излагам на по-голяма опасност от тази, на която вече съм те изложил.
— Шей, това е… — започнах аз.
— Не съм свършил — той остана на мястото си, все така, без да ме поглежда. — Искам да знаеш, че това по никакъв начин не означава, че… — раменете му увиснаха и когато отново проговори, гласът му бе задавен и глух — … отстъпвам. Знаеш какво изпитвам към теб. То никога няма да се промени.
Извърнах очи от него, опитвайки се да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми.
— Вярно е, че за всички ни ще бъде по-безопасно, ако се държиш на разстояние от мен и Рен. Особено докато все още свикваш с вълчите си инстинкти. Колкото до останалото…
Сърцето ми биеше толкова силно, че едва чувах собствения си глас. Когато се обърнах, видях, че Шей е застанал зад мен и ме наблюдава с поглед, топъл като първите пролетни лъчи.
— Принадлежа на Рен — продължих аз. Мразех това, което казвах, единственото ми желание бе Шей да ме целуне и да ме накара да забравя всичко друго. — Не мога да направя нищо, за да го променя.
— Принадлежиш единствено на себе си — тихо каза той. — И аз съм готов да чакам, докато го осъзнаеш.
Разтърсена от думите му, извадих листа, който ми беше дал сутринта. Не исках да мисля за това, колко малко време ни остава.
— Е, успя ли да разбереш нещо от всичко това? — наведе се той над рамото ми.
— Нищо, което вече да не знаем — отвърнах и му подадох листа.
— Какво мислиш, че означава „синът на жетвата“ — намръщи се той на собствените си записки.
— Означава, че ни чака още работа — плъзнах стола си назад.
— Чакай малко — каза той и ми бутна една книга в ръцете. — Искам да ти покажа нещо.
Отворих я и прочетох заглавието, написано на ръка. „Аналите на Халдис“. Годините, написани отдолу, бяха първите пет години от живота ми.
— Майката на Рен? — прошепнах едва чуто.
Той кимна и аз мълчаливо запрелиствах страниците. Изчака ме да прочета текста, без да каже нито дума, макар да се размърда на мястото си, когато ме видя да затварям книгата и да избърсвам сълзите, които се стичаха по лицето ми.
— Родителите ми са били там — казах аз. — Пазителите са насъскали вълците на Найтшейд срещу Търсачите. Но те не са знаели… никой не е знаел какво в действителност се е случило с Корин. Пазителите са оставили на един призрак да се разправи с нея.
— Кала — той протегна ръка към мен.
— Ще се оправя — поклатих глава и се запътих към спираловидното стълбище, което водеше до балкона. — Чака ни работа.
Върнах се двайсетина минути по-късно, натоварена с цяла камара книги. Избрах си най-дебелата и като се усмихнах на Шей, се зачетох.