Седяхме един до друг, потънали в мълчание. Единствено дращенето на химикалките ни и отгръщането на страниците нарушаваше тишината, докато мракът зад прозорците бавно се сгъстяваше. Големият часовник в ъгъла отброи изтичането на още един час.
Изведнъж един абзац за сабатите привлече вниманието ми.
— Я виж ти! — възкликнах и го прочетох още веднъж.
Шей разтърка очи и се прозя.
— Откри ли нещо?
— Може би — отвърнах и прегледах следващата страница от „Великите обреди“. — Кога си роден?
— На първи август — отвърна Шей, без да вдига поглед от книгата, която четеше.
Плеснах с ръце и той подскочи.
— Какво?
Изправих се и се завъртях тържествуващо.
— Става въпрос за теб. Ти си синът на жетвата. Взаимозаменяеми са: „Потомъкът“ и „синът на жетвата“ се отнасят за един и същи човек.
— Какви ги говориш? Та аз съм роден посред лято. Не би ли трябвало синът на жетвата да е роден през есента, когато се прибира реколтата?
— Не! — ухилих се още по-широко. — Всичко изчетено досега си казва думата. Докато четях за Сауин, реших да науча повече и за останалите сабати. Първи август е Първата жетва във вещерското Колело на живота. Ти си синът на жетвата. Най-сетне открихме нещо.
Шей примига няколко пъти и сведе поглед към смачкания лист, който си бяхме подавали целия следобед.
— Значи всичко това се отнася за мен? Пасажът… онова, което се очаква да се случи в нощта на Сауин.
Усмивката ми се стопи при вида на тревогата, изписана по лицето му.
— Така изглежда.
— Сауин — промърмори той. — Това е тази нощ, нали?
— Аха — прехапах устни. — Но нищо няма да ти се случи тази вечер. Няма начин. Вниманието на всички Пазители ще е насочено изцяло към съюза, а той няма нищо общо с Потомъка. Ритуалът, който ще се състои тази вечер, засяга единствено новата глутница.
— Е, в пророчеството се споменава единствено денят, но не и годината. Пък и пророчествата обикновено се отнасят до бъдещето, нали?
— Значи мислиш, че се отнася до нещо, което ще се случи след много години?
Той кимна, ала в очите му още се четеше тревога.
— Е, все е някакъв напредък — каза и погледна часовника си. — Не спомена ли, че Брин ще дойде у вас в пет и половина, за да ти помогне да се приготвиш за голямата вечер?
— Да, защо?
— Защото вече минава шест — обърна той часовника си към мен.
— Ще ме убие! — сепнах се аз и трескаво започнах да прибирам записките си в чантата. — Няма да имаме време да останем на Кървавата луна.
— Мислех, че ще се приготвяш за съюза? — намръщи се той.
— Така е. Но церемонията ще се състои близо до мястото, където се провежда балът. Всички участници се събират на Кървавата луна, за да пийнат и да потанцуват час-два. Трябва да вдигнат наздравица в наша чест или нещо такова. После обаче ние си тръгваме, докато обикновените хора са прекалено погълнати от бала.
— Разбирам — промърмори Шей.
Не исках да го оставям, ала нямах друг избор. Този път никакъв смях не можеше да притъпи болката ми.
Закопчах якето си и той кимна.
— Късмет, Кала.
Усмивката не бе в състояние да скрие тъгата в очите му.
31
— Така. Това беше последното — заяви Брин и ме завъртя, за да ме огледа от всички страни.
— Защо има толкова много копчета? — попитах, като се чудех дали изобщо ще успея да се измъкна от роклята след това.
— Служат за украса, Кала. Майка ти ги обожава — обясни Брин и размаха четчица за гримиране насреща ми. — Сигурна ли си, че не искаш грим? Мога да оправя поне очите ти. Да ги накарам наистина да изпъкнат.
— Не. Никакъв грим — отсякох аз. Защо, за Бога, би ми се искало очите ми да „изпъкнат“, та това звучеше направо гротескно! — Съгласих се да те оставя да ми направиш прическа, но няма да нося грим.
Гадеше ми се и много повече се притеснявах за стомаха, отколкото за очите си.
— Ще я развалиш! — скара ми се Брин и ме плесна през ръката, когато се опитах да докосна грижливо оформените си къдрици, които тя бе вдигнала с помощта на фиби. — Никакво пипане. Сигурна ли си за очите?
Усмихнах й се. Самата Брин изглеждаше поразяващо. Къдриците, които стигаха до брадичката й, бяха сресани както обикновено, ала бронзовите им оттенъци рязко контрастираха с мастиления цвят на роклята в стил ампир, която нежно обгръщаше тялото й, изтъкана сякаш не от плат, а от нощното небе. Не беше честно. Брин и останалите от новата глутница щяха да отидат на съюза, обвити в деликатна прелест, досущ жрици на някоя тъмна богиня, а аз изглеждах като сватбена торта и бях сигурна, че вината за това е само на майка ми.