— Нито очите, нито устните, нищо — посочих към дългата до земята рокля. — Това е предостатъчно. Още нещо, и току-виж, си станала свидетел на спонтанно самозапалване.
— Добре тогава — отстъпи тя и прибра козметичните си принадлежности в кутия с размерите на сандъче за инструменти.
В този миг се разнесе тихо почукване, последвано от приглушения, разтревожен глас на Ансел:
— Готови ли сте? Мейсън вече се обади два пъти. Останалите си мислят, че сме се обърнали в някоя канавка.
— Имаш ли планове за величествена поява или нещо такова? — попитах Брин.
— Не. Нека влезе.
— Добре, Ансел — повиших глас. — Готови сме.
Вратата се отвори и Ансел пристъпи в стаята. Брин се завъртя на високите си токчета и го дари с ослепителна усмивка. Брат ми се закова на място, пребледня, после почервеня като домат, после отново пребледня. Отвори уста, ала от гърлото му излезе единствено задавено гъргорене и той се задоволи само да въздъхне.
Брин прекоси стаята и взе ръцете му в своите.
— Благодаря.
Целуна го по бузата и тъкмо се обръщаше към мен, когато Ансел я сграбчи и я целуна толкова страстно, че тя едва не се разтопи в обятията му. Извърнах поглед, сърдита на себе си заради завистта, която ме жегваше всеки път, щом ги видех заедно. „Те се откриха един друг и са щастливи. Ами ако аз също съм намерила щастието си, но съм принудена да се откажа от него?“
След неловка пауза, през която упорито се взирах в обувките си, Брин прошепна:
— Ще продължим този разговор по-късно.
— Това не го чух — заявих аз. — Обръщам се.
Ансел се ухили насреща ми, целият изпоцапан с червило.
— Трябва да се измиеш — разсмях се.
— А, да. Между другото, изглеждаш страхотно — подхвърли той, докато отиваше към банята.
Брин отвори чантичката си и затърси червилото си. Беше пламнала и така сияеше от щастие, че ми се прииска да я ударя. Силно се съмнявах, че аз ще сияя от щастие по време на церемонията.
Ансел се върна почти веднага, подрънквайки с ключовете за колата.
— Време е за парти!
Десетки двойки се носеха във вихъра на танца от другата страна на френските прозорци, които отделяха балната зала от терасата. Домакин на Кървавата луна беше Ефрон Бейн и затова балът се провеждаше в един от петзвездните му хотели в покрайнините на Вейл, пищен комплекс, построен в непосредствена близост до гората. В далечния край на балната зала камерен оркестър свиреше валс след валс. Тъмни сатенени завеси, огромни прозорци с прекрасни витражи и стотици канделабри създаваха атмосфера съвсем в стил Хелоуин. Полупрозрачна хартиена сфера, боядисана в червено, обвиваше масивния полилей и придаваше ален оттенък на светлината. Истинска кървава луна.
До една от стените имаше богато украсена маса, върху която огромен котел, пълен със сух лед, разпръскваше бели облаци над всевъзможните предястия и десерти. Пазители, Стражи и обикновени хора се носеха по дансинга, облечени в най-хубавите си дрехи. Гледани през матовите врати, те приличаха на огромен рояк от лъскави дрънкулки.
— Не може да се мери с „Едем“, но става — смигна ми Брин. — Жалко, че не можем да се присъединим.
— Вече ви се извиних, задето закъснях — измърморих аз.
— Не мога да повярвам, че в нощта на съюза си помагала на Шей с уроците му — прошепна Брин и ме дръпна настрани от Ансел. — Двамата трябва страшно да обичате училището. Искаш ли да ме осветлиш по въпроса? Да ми дадеш някоя идея, която да използвам с Ансел?
— Вече му обясних, че само си въобразявате! Той не ти ли разказа?
— Реших, че може би, ако аз те попитам, отговорът ти няма да е същият. Нали се сещаш, ако си поговорим по момичешки. Ако искаш да споделиш нещо, преди да отидеш пред олтара, сега е моментът.
— Престани!
Само при споменаването на Шей ме обземаше неистово желание да побегна. Съюзът означаваше да го изгубя, а за мен това бе все едно да изгубя всичко. Изобщо не бях в настроение за шеги.
— Най-добре да отида да видя дали е време — обади се Ансел и се извърна от френските прозорци. — Я, ето го и Рен.
Брин побърза да го последва.
— И аз ще дойда с теб.