— Вие нямате право да вземате участие — напомних й, оставяйки я да ме поведе по стълбите, отвеждащи в гората.
— Да не мислиш, че ще са в състояние да ни спрат, ако видим, че си в опасност? — смушка ме тя с лакът и аз се усмихнах.
— Благодаря.
— Освен това изглеждаш прекрасно — добави тя.
— Приличам на торта — възразих аз.
— Да, но на красива торта.
Смехът ни изпълни студения нощен въздух с малки бели облачета. Брин ме поведе по пътека, която не познавах, все по-навътре и навътре в тъмната гора. Тънка пелена от сняг проблясваше под краката ни, сякаш земята бе застлана с диамантено покривало. Не след дълго звуците на бала останаха далеч зад нас. Наслаждавах се на недокоснатия сняг и умиротворяващото спокойствие, което той разстилаше навсякъде, макар да знаех, че много скоро щях да го опръскам с нечия кръв. Вдигнах очи към луната и за кой ли път се замислих за лова и за все още неизвестната ни жертва.
Кървава луна. Ловджийска луна.
„Тази нощ е нощ за убиване.“
Оставих лунната светлина да се влее в мен, сякаш се надявах, че по някакъв начин ще пробуди жаждата ми за лов, ала ловният ми инстинкт бе погребан под пластове вцепеняващ страх.
— Колко още остава? — попитах, ала преди Брин да успее да отговори, в далечината пред нас заблещукаха факли.
Ярки пламъци проблясваха между високите борови дървета, които обграждаха поляната пред нас като решетки на огромна клетка.
— Аз трябва да отида първа — каза Брин и ме прегърна, оставяйки ме извън кръга на факлите. — Наоми каза, че ще разбереш, когато настъпи моментът да дойдеш. Всичко ще е наред. Ти си страховита, не го забравяй!
— Точно така — отвърнах, макар че се чувствах повече като пудинг, отколкото като воин.
— А и доколкото съм чувала, в деня на сватбата на булката й е позволено да се държи като примадона, така че, ако искаш, спокойно можеш да накараш Рен да почака малко повечко; няма да му се отрази зле.
— Добре. Ще се видим след малко.
— Обичам те, Кал — целуна ме по бузата и се отправи към запалените факли.
Гледах я как се отдалечава, опитвайки се да успокоя дишането си. Боях се, че тялото ми ще откаже да ме слуша. Струваше ми се, че едвам пазя равновесие, като жребче, което току-що е проходило.
„Кала, много добре знаеш, че трябва да го направиш. Затова си създадена. Това е истинската ти същност.“
Защо тогава искам единствено да избягам? Не трябваше ли нещо по-силно от мен да ме привлече към онова, което ми бе предопределено?
Покрих лицето си с ръце, борейки се да запазя спокойствие. Откъм поляната пред мен се разнесе думкане на барабани, призоваващо духовете на церемонията. Като придържах полите си с ръце, аз се приближих към поляната, за да погледна скришом какво ме очаква.
Миризмата ме накара да се закова на място и да се огледам разтревожено. Не беше възможно. Само че този мирис не можеше да бъде сбъркан — мирис на пролетен дъжд и растения, огрени от слънцето.
„Шей!“
За миг си представих церемонията. Чух Ефрон да казва: „Ако някой възразява срещу този съюз, нека говори сега или замълчи навеки“ и видях Шей да изскача от сенките, за да ме изтръгне от ръцете на Рен.
„Започвам да се побърквам.“
Опитах се да прогоня миризмата, да пропъдя измамливото видение. Не можеше да е истина. Не само че в церемонията не се питаше дали някой възразява срещу съюза, но и бях сигурна, че Шей няма да се появи, за да ме спаси. Нямаше начин.
Ала когато отново си поех дъх, миризмата все още беше там и ми нашепваше да забравя за поляната и да потърся между сенките на дърветата. Поколебах се, разкъсвана между принудата да отида на церемонията и отчаяното желание да разбера откъде идва миризмата, ако изобщо беше истинска. Не знаех колко дълго още можех да отлагам появата си на поляната.
Изведнъж между високите борове се надигна нов звук. Гласът на Сабин, мелодичен и печален, изпълни нощта. Миг по-късно към него се присъедини и гласът на Невил и двамата запяха песен за битка и жертвоприношение, поредното напомняне, че това е церемония на дълга и че в нея няма място за романтика.
Песента на воина. Значи имах още малко време. Обръщайки гръб на факлите, аз се запрокрадвах в мрака. Колкото повече се отдалечавах от поляната, толкова по-силна ставаше миризмата.
Внезапно пред себе си видях огромен дъб, който изпъкваше рязко сред тъмните борове. Вече не бях сама.
Гърлото ми се сви при вида на фигурата, коленичила в основата на дървото. Шей беше с вързани очи и ръце, главата му беше клюмнала върху гърдите.