Изведнъж той вдигна глава, дишайки с усилие.
— Кала? Кала, ти ли си?
Буцата, заседнала в гърлото ми, изчезна.
„Той също познава миризмата ми.“
Втурнах се напред, като едва не се препънах в дългата рокля, и коленичих до него.
— Шей, какво правиш тук? — ахнах и като свалих превръзката от очите му, взех лицето му в ръцете си. — Какво се е случило?
Стори ми се, че и последната капка кръв се отдръпна от лицето му.
— Тя ме доведе. Мисля, че вече знам защо. Не мога да повярвам.
— Какво не можеш да повярваш? Кой ти причини това?
— Думата в пророчеството — гласът му трепереше. — Онази, която толкова ме затрудни.
— Имаш предвид „дар“ ли? Какво общо има това?
„Защо, за Бога, е седнал да ми говори за книгата, когато е захвърлен насред гората, с вързани ръце и очи?“
При звука на думата „дар“ той потрепери.
— Да — лицето му позеленя и аз се уплаших да не повърне. — Само че не означава „дар“, Кала.
— Какво тогава? — попитах, докато дърпах въжетата, с които бяха вързани китките му. Едва не ми прилоша, като видях колко жестоко се бяха впили в кожата му.
— Означава „жертвоприношение“.
32
Всичко около мен изведнъж се завъртя и за миг си помислих, че ще припадна.
— Кала! — Шей ме бе хванал за ръцете и ме придържаше. — Чу ли ме?
— Жертвоприношение? — повторих, без да усещам нищо, освен мразовитата нощ, която сякаш искаше да ме погълне в непрогледната си паст. — Кой ти причини това?
— Флин — отвърна той. — Дойде у дома, след като ти си тръгна, и ми направи нещо. Етер, мисля, че използва етер.
— Точно така — разнесе се нисък глас, миг преди Лана Флин да се покаже иззад дъба, все още наполовина обвита в мрак.
Лицето й бе разкривено в зла усмивка и зъбите й проблясваха на лунните лъчи.
— А ето че ти развали изненадата, Кала. Не знаеш ли, че носи лош късмет, ако булката види жертвата си преди лова? А, не, това беше, ако Рен те види в булчинската рокля, нали така? Колко съм глупава!
„Жертвоприношение. Нашето жертвоприношение.“
— Не — потръпнах и застанах пред Шей, за да го предпазя. — Не може да е той. Не биха го направили.
Усмивката й проблесна като кама.
— Я виж ти, я виж ти. Май тук се крие повече, отколкото подозирах. Каква приятна изненада.
Тя огледа изуменото ми лице със светнали от удоволствие очи.
— Предупредих те да не се отклоняваш от предопределения ти път, Кала. Може би сега най-сетне ще разбереш как стоят нещата. Рение те желае, това е очевидно. Ако се съгласиш заедно да принесете жертвата, може би ще ти прости.
— Вие трябва да ме принесете в жертва? — Шей отскочи назад, местейки поглед между мен и Флин; по лицето му се изписа ужас. — Ти и Рен?
— Разбира се — отвърна Флин. — Защо, мислиш, че всички се вълнуваме толкова заради съюза? Ти си основното забавление в него.
Направих крачка към Шей, ала той оголи зъби насреща ми.
— Стой, където си!
— Кълна се, че не знаех — прошепнах. Струваше ми се, че гората ми нашепва мрачни тайни, от които ми се завиваше свят. Разговорът между родителите ми, категоричният отказ на майка ми да ни каже какво ще ловуваме, пребледнялото й лице, когато й казах, че познавам Шей.
— Не знаех — повторих и се свлякох на колене.
„Шей. Жертвоприношението няма да се състои далеч от церемонията. То е част от нея. Шей е нашата жертва.“
— Смелост, малка моя — измърка Флин. — Няма да ти се наложи да понасяш това още дълго. Бъди добро момиче и върви на поляната. Останалите те очакват. Аз ще доведа Шей малко по-късно. Веднага щом Рен целуне булката.
Сякаш в отговор на думите й гората се изпълни с воя на млади вълци, зовящи своята алфа. Майка ми беше права — нямаше как да сбъркам значението му. Бяха ме призовали. Само че звукът изобщо не ме изпълни с желание да се подчиня; той беше ужасяващ, вещаещ смърт.
„Вече не съм една от вас. Няма да допусна това да се случи.“
— Не! — рязко си поех дъх и се изправих на крака. — Ние си тръгваме. Сега.
Шей се отдръпна от мен и се долепи до един бор. Долових вълчата му миризма и разбрах, че се бори да не се преобрази, впримчен между страха и яростта.
— Никога не бих те наранила — казах аз. — Трябва да ми повярваш!