Докоснах лицето му. Слава Богу, не беше ранен!
— Защо не си промени формата? — сетих се изведнъж.
— Не знаех дали е разрешено.
— Не мислех, че се налага изрично да ти казвам, че ако ни нападне някоя огнедишаща кучка, можеш да се превърнеш във вълк.
— Ясно, огнедишащи кучки — вълк. Той размаха камшика насреща ми. — Така или иначе, имам повече опит с това, отколкото с вълчите си зъби.
Воят на Стражите все още се издигаше към луната. Колко ли дълго щяха да продължат да ме викат, преди да проверят какво става?
— Трябва да се махаме оттук. Преди да са разбрали какво се е случило.
Той също погледна към мъждукащите факли.
— Не можем да ги надбягаме, нали? Дори и като вълци?
— Трябва да опитаме — казах и понечих да тръгна.
— Почакай — Шей ме улови за ръката и ме обърна към себе си. — Кала, ти знаеш, нали?
— Какво да знам?
— Че аз също те обичам.
Опитвайки се да прогоня сълзите, напиращи в очите ми, приех вълчата си форма и като близнах пръстите на Шей, се втурнах между дърветата.
33
Проправяхме си път в лабиринта от борове. Постепенно дърветата започнаха да оредяват и лунните лъчи все по-често проникваха между тях и образуваха стълбове от призрачна светлина, която пронизваше нощния мрак.
Шей тичаше толкова близо до мен, че козината му докосваше моята.
— Къде отиваме?
— Къде е Халдис? И книгата? — попитах аз.
Вълчият хор бе замлъкнал и в гората се бе възцарила злокобна тишина.
— Вкъщи — страхът в отговора на Шей беше очевиден. — Ще трябва да ги вземем, нали?
— Те са единствените улики, с които разполагаме — искаше ми се гората да се върне към живот и да ми вдъхне мъничко увереност с познатите си звуци, ала тишината оставаше все така оглушителна. — Освен това Пазителите също ги искат, така че трябва да ги държим възможно най-далеч от тях.
— И къде е това „възможно най-далеч“? Къде ще отидем?
— Не знам — целият ми свят се беше обърнал с главата надолу, нямах никакви отговори. — Където и да е, само не тук.
— Става. Тук и без това взе да става твърде напечено за мен.
Гризнах го закачливо, признателна за опита му да се пошегува. Дори и след преживения току-що ужас, той все пак се опитваше да ме ободри.
— Успяхме ли да се измъкнем? — попита той и прескочи дънера, изпречил се на пътя ни. — Вече не ги чувам да вият.
Моментното ми облекчение изчезна в мига, в който думите му ми напомниха, че нощта все още бе зловещо тиха, толкова тиха, че въпреки гъстата козина, ме побиваха ледени тръпки.
— Просто не спирай.
С крайчеца на окото си долових кратко, едва забележимо раздвижване. Без да съм сигурна какво съм видяла, препуснах още по-бързо към поляната пред нас, разпръсквайки пресния сняг след себе си.
— Кала! — тревожният вик на Шей отекна в съзнанието ми в същия миг, в който огромна фигура изскочи измежду дърветата и връхлетя върху мен.
Останала без дъх от неочаквания удар, аз се сгромолясах на земята. Двамата с нападателя ми се запремятахме в снега, докато накрая се озовах по гръб, притисната така, че не можех да помръдна. В следващия миг над себе си видях лицето на Рен.
Уплашена и напълно слисана от вида му, все още облечен в смокинг, с разхлабена вратовръзка и смачкана риза, аз също приех човешката си форма.
Забил пръсти в рамото ми, той продължаваше да ме притиска към земята. Накъсани, изпълнени със страх думи се отрониха от устата му.
— Изпратиха ме да те убия, Кала. Да те убия и да им доведа Шей. Защо трябва да те убия?
— Рен — моят глас също трепереше. — Нека ти обясня. Мога да обясня всичко.
Преди да успея да продължа, съвсем наблизо се разнесе гърлено ръмжене. Все още във вълчата си форма, Шей се прокрадваше към нас, приковал сиво-зелените си очи в лицето на Рен и оголил острите си като бръснач зъби. Рен го погледна, сбърчил вежди. Изведнъж очите му се разшириха, а лицето му пребледня. Потръпнах, очаквайки всеки момент Рен да се превърне във вълк и да се нахвърли върху Шей, ала той не го стори. Вместо това се изправи и се отдръпна от мен, местейки поглед от лицето ми към непознатия вълк и обратно.
— Превърнала си го в един от нас! — с мъка успя да изрече той и залитайки, сякаш внезапно бе ослепял, се блъсна в едно дърво.