Шей се сниши, готов за атака, и аз побързах да скоча на крака и да му препреча пътя.
— Не, Шей! Недей! Трябва да поговоря с Рен. Насаме.
Миг по-късно Шей прие човешката си форма и без да откъсва очи от Рен, отсече, оголил зъби:
— В никакъв случай!
— Всичко ще е наред. Само няколко минути, кълна ти се — настоях и махнах по посоката, в която трябваше да избяга. — Върви!
— Да не си полудяла? — изръмжа той и заострените му зъби проблеснаха на лунната светлина. — Той е един от тях!
— Не. Не е. Никога не би ме наранил — заявих и знаех, че наистина е така. — Бягай, аз ще те настигна.
Опита се да възрази, ала аз го прекъснах:
— Веднага, Шей! Останалите не може да са много далеч.
Поколеба се за миг, преди най-сетне да потъне между дърветата.
Препъвайки се в гъстия сняг, отидох до Рен. Очите му бяха затворени, ръцете му бяха ожулени до кръв от кората на дървото.
— Рен, моля те, погледни ме!
— Знаех си, че това искаш. Него.
Той бавно отвори очи и болката в тях накара сърцето ми да се свие.
— Онази миризма… той е бил с теб в пещерата. Той е вълкът единак.
— Рен, те искат да го убием! — произнесох на един дъх. — Пазителите искат да го принесат в жертва. Него трябва да убием!
Не отговори веднага и аз знаех, че част от него наистина искаше да убие Шей. Всичките му инстинкти на алфа го тласкаха към това — да премахне натрапника и да ме покори насила, особено сега, когато и Шей беше Страж. Ала друга част, по-силната (или поне така се надявах) не може да не си даваше сметка, че да убием Шей, би било грешно.
— Не е възможно — проговори той най-сетне и поклати глава. — Няма начин, не и след всичко, което поискаха от нас. Та ние се грижехме за него! Това би било извратено.
— Но е вярно — казах аз и по тялото ми се разля вълна на облекчение. — Шей наистина беше с мен в пещерата и уби паяка.
Но паякът ме ухапа и аз трябваше да го превърна в Страж. Без кръвта на глутницата щях да загина. Нямахме друг избор.
Не ми се мислеше колко много ще го заболи сега, когато най-сетне разбра колко отдавна имах тайни от него. Колко много ми харесваше, когато Шей тичаше до мен във вълчия си облик. Сега всички тези тайни и лъжи се надигнаха от мрака на неизвестното, кръжейки като лешояди около нас.
— Кала, за какво, по дяволите, говориш? Защо изобщо си ходила с него в пещерата? — сопна се Рен. — В това няма никакъв смисъл. Защо им е на Пазителите да ни карат да го убиваме?
— Шей не е обикновено човешко момче. Той е изключителен — видях как Рен потръпна при тази дума, но трябваше да продължа. — Той е Потомъкът, някой, когото Пазителите виждат като заплаха. Има пророчество, от което те се боят, и то се отнася за него.
— Какво пророчество? Кала, ако нашите господари казват, че той представлява заплаха, защо му помагаш? — изрева той. — Ние изпълняваме заповедите на Пазителите. Ние пазим свещените места.
— Не е вярно. Или поне не би трябвало. Лъгали са ни — стиснах го още по-силно. — Четох „Войната на всички срещу всички“, Рен. Шей я откри в библиотеката на вуйчо си и ние я прочетохме.
Очите на Рен се разшириха от страх и любопитство.
— Чела си книгата на Пазителите?
— Лъгали са ни, всички нас. Изобщо не са онова, за което се представят, а ние не сме верните им войници. Ние сме техните роби. В миналото имало Стражи, които са се опитали да им се противопоставят. Нашите предшественици поискали да поемат по друг път, въстанали срещу тях и Пазителите ги убили. Всичко е там, цялата история, която ни е забранено да знаем.
Гневни сълзи се стичаха по бузите ми, но продължих:
— Не мога да живея така. Ненавиждам онова, което ни причиняват. Онова, което Ефрон причинява на Сабин. Онова, което може да се случи с Мейсън, с Ансел, с Брин… с всекиго от нас или с всички ни. Не искам да се подчинявам, Рен. Аз съм алфа.
В следващия миг се притиснах до него и хълцайки, заудрях с юмруци по гърдите му.
— Кала — дрезгаво прошепна той. — Ако всичко това е заради случилото се в планината, съжалявам. Нямах намерение да те нараня. Не искам да господствам над теб. Ти си ми равна и аз уважавам силата ти. Винаги е било така.
Рен помълча за миг и си пое дълбоко дъх, преди да продължи.
— Аз не съм баща ми.
„Засега.“
Не можех да избягам от страха си от Емил и думите на майка ми.
„Възможно ли бе Рен наистина да е различен от него?“