— Сега това няма значение. Вече нищо няма значение. Тръгвам си. Трябва да помогна на Шей да се махне оттук. Няма да допусна да умре.
— Защо? — изсъска Рен. — Какво у него струва толкова, че си готова да погубиш живота си?
— Той е Потомъкът — прошепнах. — Може би единственият, който е в състояние да ни спаси. Всички нас. Ами ако един ден животът ни принадлежи само на нас и на никой друг? Ако повече не трябва да слугуваме на Пазителите?
Рен обви ръце около мен и ме притисна до себе си.
— Как да ти повярвам! Как да повярвам на всичко това! Какво друго ни остава? Нали затова сме на този свят.
— Това не означава, че е правилно. Знаеш, че никога не бих изоставила глутницата, ако имах избор — тихо казах аз. — Ала това е единственият начин да им помогна.
Очите му срещнаха моите, напрегнати и пълни с несигурност.
— Нямаме много време — продължих. — Как успя да изпревариш другите?
Той хвърли поглед натам, откъдето беше дошъл.
— Настана голяма бъркотия, когато открихме тялото на Флин, но аз надуших дирята ти и поех по нея. Останалите още се прегрупират. Глутницата на баща ми. Възрастните Бейн.
Рен се напрегна и аз се вледених.
— Ами вълците на Найтшейд?
— Задържани са за разпит.
Краката ми омекнаха и ако Рен не ме беше задържал, щях да падна. Ужасяващи образи изпълниха съзнанието ми. Глутницата ми. Брат ми. Призраци. Стомахът ми се преобърна и за миг ми се стори, че ще повърна.
Ръцете на Рен ме подкрепяха, докато се опитвах да намеря силата, която сякаш се бе отцедила от тялото ми до последната капчица.
— Какво знаят те, Кала? — прошепна той.
— Нищо — отвърнах. — Никой от тях не знае кой е Шей, нито какво сме открили. Не исках да ги излагам на опасност… — Тръснах глава в напразен опит да прогоня зловещите образи. — Ако им се случи нещо, вината ще е само моя. Трябва да им помогнеш. Ти си единственият, който може да го стори.
— Не. Ако си в беда, ще имаш нужда от помощта ми. Ще дойда с теб — стисна зъби той. — Дори ако това означава да защитавам и Шей.
— Не можеш да тръгнеш с мен — възразих. — Трябва да се върнеш. Отвлечи им вниманието, за да ни спечелиш малко време. Умолявам те, Рен.
Той рязко си пое дъх и ме изгледа продължително. Издържах погледа му, опитвайки се да звуча непоколебимо:
— Трябва да го направиш. Кажи им, че сме се били и че си ме ранил тежко, но съм избягала, а Шей не е бил с мен. Кажи им, че съм искала да ви подмамя в грешната посока. Него искат да заловят, не мен, и ще те последват, ако ги поведеш другаде.
Думите ми бяха също толкова трудни за изричане, колкото бе трудно и на Рен да ги чуе.
В очите му, все още тъжни, се промъкна примирение.
— А ти къде ще отидеш?
— Не знам — отвърнах, неспособна да скрия страха в гласа си.
— Не го прави — прошепна едва чуто. — Върни се с мен. Ще поговорим с Лоуган, сигурно има някакво обяснение. Пазителите се нуждаят от нас, ние сме двамата алфи. Всичко ще се оправи. Няма да те наранят. Аз няма да го допусна.
— Това, че съм алфа, няма да ги спре. Рен, чуй ме. Не става въпрос само за Шей. Трябва да знаеш истината. Не Търсачи са убили майка ти, били са Пазителите.
Той се взря изумено в мен.
— Открихме архивите им в имението „Роуан“, историята на глутниците във Вейл — продължих аз. — Майка ти се е съюзила с Търсачите, за да оглави бунт на Стражите, и Пазителите я екзекутирали.
— Не е възможно! — промълви той.
— Но е вярно. Прочетох го със собствените си очи. Майка ти е била убита от Пазители. Наистина съжалявам.
— Не. Не е вярно — затвори очи, поклащайки глава. — Не може да бъде.
— Помогни ми. Моля те.
Някъде в далечината се разнесе вълчи вой, после още един. Аз потреперих.
— Трябва да се махна. Какво ще направиш?
Той отвори очи и нежно ме докосна по бузата.
— Ще направя, каквото поискаш.
— Дължа ти живота си — казах и целунах дланта му. — Кажи им, че сме се борили, но че Шей не е бил с мен. Сега миризмата му не е човешка и те няма да могат да го проследят, докато е във вълчи облик.
— Кажи ми, че ще се върнеш за останалите. За мен — в очите му заблестяха сълзи. — Не искам да те загубя.
Не бях в състояние да говоря. Сълзи изпълниха и моите очи и отстъпих назад, ала той ме улови в обятията си.
— Обичаш ли го? — попита Рен и ме погледна така, сякаш искаше да проникне в най-дълбоките кътчета на сърцето ми.