— Това да не са… — той не можа да довърши.
— Призраци — прошепнах. — Не е възможно!
— Защо? — попита той, докато гледаше с разширени от ужас очи как неясните силуети се спускат върху Търсачите.
— Никой не е в състояние да призове повече от един призрак наведнъж — обясних, с мъка поемайки си дъх. — Твърде трудно е да бъдат контролирани.
— Призраци! — извика един от Търсачите. — Итън, Конър! Хванете момчето и изчезвайте оттук! Останалите — проправете им път!
Един от Търсачите, жена, изпищя, когато около кръста й плъзнаха черни пипала. Друг отчаяно се мъчеше да посече с меча си призрака, надвиснал над него, ала всичко беше напразно и миг по-късно гнусното създание го обви в ужасяващ черен саван, от който се разнесе задавено гъргорене.
— Действайте! — изкрещя първият Търсач.
С разкривено от ярост лице, Боск протегна ръка към вратата, разперил пръсти като ноктите на хищна птица, и направи рязко движение. Вратата се отвори и армията от чудовища, която чакаше на балкона, изведнъж оживя и се хвърли в битката. Сукуби и инкуби влетяха в стаята със съскане и крясъци, бълвайки огнени струи. Търсачите изпратиха рояк стрели насреща им и няколко от крилатите създания се строполиха на пода.
Химерата връхлетя в стаята с мощни скокове и се нахвърли върху най-близкия Търсач, който изпищя, когато лъвските челюсти стиснаха рамото му в желязна хватка, докато змийската опашка отново и отново забиваше зъби в краката му. С тежки стъпки и задавени стенания, съществата, изпълзели от картините, също се включиха в битката. Неколцина от Търсачите изпуснаха оръжията си и нададоха вик при вида на съсухрените създания, които бавно се приближаваха, с широко отворени усти и празни погледи.
Боск избухна в смях и размаха ръце, сякаш дирижираше симфония. Хорът от стенания се усили.
— Не се занимавайте с Падналите! — изкрещя първият Търсач. — Целта ни е единственото, което има значение!
— Монроу! Момчето е ей там — извика един мъж от другия край на стаята и се втурна към нас.
Разпознах го веднага, въпреки че този път от носа му не шуртеше кръв. Оголих зъби насреща му и той вдигна арбалета си.
— Този път никакви приказки — каза Итън.
Приемайки вълчата си форма, се нахвърлих върху него, но не можах да избегна двете стрели, които потънаха в гърдите ми и ме оставиха почти без дъх. Въпреки това се стоварих върху Итън с такава сила, че двамата се запремятахме през глава по пода, докато не се блъснахме в стената. Пареща болка пробяга по гръбнака ми, по корема ми се стичаше кръв и трябваше да положа огромно усилие, за да не припадна.
— Кала! — Шей се втурна към нас, променяйки облика си в движение.
Итън изруга и едвам успя да избегне зейналата паст на златистокафеникавия вълк.
— Монроу! Конър! Елате тук! Преобразили са Потомъка — изкрещя той и избълва нов низ от ругатни.
Една неясна фигура се устреми към нас, провирайки се между хаоса от криле, нокти и оръжия. Видях как Конър се хвърля на пода и се претъркулва през глава, за да избегне плъзналия се към него призрак. После скочи на крака и се спусна към Шей, който изръмжа, виждайки го да изважда мечовете си. Търсачът и вълкът бавно започнаха да обикалят в кръг.
— Не искам да те нараня, момче, но сега нямаме време за това — каза Конър, като държеше остриетата си наведени надолу.
Не откъсвах очи от тях, макар че болката замъгляваше погледа ми. Влажно хриптене излизаше от гърдите ми всеки път, щом си поемех дъх, ала въпреки това се опитах да пропълзя до тях.
Докато Шей следеше всяко движение на Конър, Итън се изправи с мъка и като бръкна в коженото си яке, се хвърли върху гърба на вълка. Шей изскимтя, когато дългата спринцовка се заби във врата му, и се изправи на задните си крака. Итън отхвърча назад и се сгромоляса върху каменния под. Вълкът рязко се обърна и понечи да връхлети отгоре му, ала вместо това тръсна глава, олюля се и с немощно скимтене рухна на земята с разперени крака.
Изревах и се опитах да отида при него. Всяка стъпка ми причиняваше нечовешка болка. Стрелите все още стърчаха от гърдите ми, кръвта в дробовете ми бавно ме задушаваше.
Когато стигнах до Шей, приех човешката си форма и като зарових ръце в гъстата му козина, го разтърсих.
— Шей! Шей! — повиках го, усещайки как силата бавно ме напуска.
— Омагьосани стрели, надявам се, че ти харесва — разнесе се дрезгавият глас на Итън и когато се обърнах, видях, че е насочил арбалета си към мен. — Ти ли го превърна в един от вас?