Гърдите ми горяха, зрението ми бързо се замъгляваше. Кимнах и се свлякох на пода.
„Така ли ще свърши всичко?“
Ръката ми потърси Шей.
Пръстите на Итън потръпнаха, готови да дръпнат спусъка. В този миг протяжно стенание, разнесло се зад гърба ми, прикова вниманието му и той ахна, олюлявайки се.
— Кайл?
Извих се назад и през мъглата на болката видях изпитото тяло на Търсача, което бях видяла да изпълзява от една от картините, да се приближава към нас, протегнало ръце напред, сякаш се мъчеше да улови нещо.
— Не! — извика Итън и тръгна към него, ала в този миг Търсачът, който бе давал нареждания, се надвеси над мен, закривайки стенещото създание.
— Махни се, Монроу! — каза Итън. — Трябва да му помогна.
— Това не е брат ти, Итън — улови го за раменете Монроу. — Това не е Кайл. Вече не. Забрави го.
Разнесе се задавено ридание и раменете на Итън увиснаха.
— Трябва да се махаме оттук — каза Монроу. — Пази гърба на Конър, докато се оттегляме.
Макар лицето му да беше разкривено от болка, Итън кимна.
— Слушам!
— Сега, Конър! — нареди Монроу. — Давай!
Конър приклекна до Шей и го вдигна на ръце. Аз простенах, когато го откъснаха от мен.
— Готово — каза Конър. — Да вървим.
— След теб — отвърна Итън и вдигна арбалета си.
Двамата се втурнаха напред, Конър — с Шей на ръце, Итън — сипейки дъжд от стрели, за да му проправя път.
Монроу понечи да ги последва.
— Почакайте! — с мъка прошепнах аз.
Той се обърна към мен и се намръщи.
— Коя си ти?
— Опитвам се да помогна на Шей.
— Ти ли го направи като теб? Страж?
— Нямах друг избор.
Стаята започна да се върти около мен.
— Пазителите ли те накараха да го сториш?
— Не — отвърнах и затворих очи от болка. — Те нищо не знаеха.
Монроу повдигна вежди.
— Опълчила си се срещу Пазителите?
Едва успях да кимна, преди силна конвулсия да разтърси тялото ми. Закашлях се и от устата ми потече кръв.
Силен стон и шумно тътрузене на крака ме накара да се зачудя колко близо бе създанието, което някога се бе наричало Кайл, и каква сила притежаваше.
Погледът на Монроу се спря върху нещо зад мен и той сбърчи чело, после отново сведе очи към мен.
— Съжалявам за това — каза и стовари дръжката на меча си върху главата ми.
Проряза ме заслепяваща болка, после мракът на безсъзнанието ме погълна.
35
Намирах се някъде по средата между съзнанието и безсъзнанието. От време на време мимолетни проблясъци и откъслечни звуци прорязваха мъглата, която задушаваше сетивата ми. Движех се, но не по собствена воля. Крайниците ми бяха напълно вцепенени. Крака, ръце, цялото ми тяло бе натежало; не изпитвах болка, ала не можех и да се движа.
Не бях сигурна дали ме влачат, или носят. Смътно усещах, че някой ме вдига, че тялото ми се предава от ръце на ръце, но не знаех дали е истина, или бълнувам. Беше ми топло и ми се спеше, клепачите ми тежаха, сякаш бяха от олово.
— Чух, че сме хванали алфа.
Гласове. Грубата реч на непознати. На врагове. Думи, в които нямаше смисъл.
— Синът на Корин? Какво облекчение за Монроу!
— Не, момиче е.
— Жалко. Няма да я задържим, нали?
— Не съм сигурен. Мисля, че Монроу претегля възможностите.
Някой ме улови за ръката и до слуха ми достигна приятелски глас.
— Всичко ще е наред, Кала. Кълна се, че няма да допусна да те наранят.
— Шей, ела тук — нареди рязък, но странно познат глас. — Помолих те да не разговаряш с нея.
— Не разбирам защо сте толкова тесногръди.
— Скоро ще се убедиш, че съм достатъчно толерантен, но все още не си заслужил доверието ми.
— Това ли се очаква от мен?
— Няма да ти навреди.
Постепенно сетивата ми започнаха да се пробуждат, непознати гледки и миризми се завихриха около мен. Установих, че лежа по гръб, в гърдите ми пулсираше тъпа болка. Очите ми се мъчеха да свикнат с мътната светлина. Изведнъж нещо хладно с остри ръбове пристегна лявата ми китка. Неочакваната тежест събори ръката ми върху тялото и аз отново затворих очи, потръпвайки от пронизваща болка в ребрата.