— Престани, Сабин. Веднага.
Сабин изпусна пилата и хвърли умолителен поглед към Козет. По-малкото момиче прехапа устни, но вдигна пилата и й я подаде.
Откъм другата маса се разнесе шумен смях. Фей се усмихваше широко, без да изпуска от поглед Дакс, който жестикулираше оживено.
— Ето нещо, което не може да се види всеки ден — казах аз. — За Фей усмихването е най-страшният от седемте смъртни гряха.
Рен се приведе към мен:
— Дакс е много забавен. Страшно го бива да разказва истории. Глутницата ти ще го хареса.
— Май си прав.
Мейсън, Невил и Ансел бяха потънали в оживен разговор (от онова, което достигаше до мен, разбрах, че обсъждат откъде — Монреал, Остин или Минеаполис — идват най-добрите инди групи) и изобщо не обръщаха внимание на останалите. Облегнах се в стола си, доволна от постигнатото.
„Наистина беше лесно.“
Залъкът, който бях отхапала, заседна в гърлото ми, когато Рен сложи ръка върху крака ми и я плъзна нагоре по бедрото ми. Закашлях се и издърпах бутилката с вода от другата му ръка. Отпих няколко големи глътки и свалих ръката му от крака си.
— Да ме убиеш ли се опитваш? — успях да кажа най-накрая. — Дръж си ръцете далеч от мен.
Той отвори уста, за да отговори, ала изведнъж се изпъна, загледан в нещо зад гърба ми.
Обърнах се и видях Шей да стои насред столовата, вперил поглед в нашите маси. По лицето му се четеше смесица от любопитство и страх.
— Май си права, Лили — каза Рен. — Някой трябва да го упъти. Струва ми се, че иска да дойде при нас.
Шей направи несигурна крачка към нас. Беше приковал очи в мен и изглеждаше като хипнотизиран. Аз потръпнах и натъпках остатъка от сандвича си в хартиения плик.
Сабин се изкикоти.
— Я виж ти! И това ако не е поглед на някой, който здравата е хлътнал! Май новият си е паднал по Кала. Не е ли мило? Горкият жалък човек!
Вече започвах да я разпознавам, тази смесица от страх и удоволствие, която ме обземаше всеки път, щом се замислех за новия ученик и за това, какво ли си мисли той за мен.
Усетих как в гърдите на Рен се надига ръмжене.
— Май трябва да му обясня за нас… и къде му е мястото в това училище.
Той понечи да се изправи. Не можех да допусна да стори нещо на Шей.
— Недей, Рен. Моля те. Той е просто човек. Не е наясно как стоят нещата — с тези думи аз го сграбчих за ръката и го дръпнах да седне. — Дай му малко време. Сигурна съм, че бързо ще разбере. Те всички разбират.
— Това ли искаш? — понижи глас той. — Да го оставя на мира?
— Не бива да се забъркваме с хората. Ако се скараш с него, ще привлечеш ненужно внимание.
Той се освободи от хватката ми и преплете пръсти в моите.
Тялото ми се напрегна, ала не направих опит да се отдръпна.
„Окей, може да се държим за ръце. В това няма нищо лошо. Не може да има нищо лошо.“
Ала сърцето ми биеше така, сякаш бях пробягала цял маратон. Дразнех се, че ми е толкова трудно да се контролирам, когато той беше наблизо… и че ми се налагаше да го правя.
Останалите от глутницата, усетили внезапното настръхване на двамата алфи, прекъснаха разговорите си и се обърнаха към непознатия. От гърдите им се откъсна гърлено ръмжене и аз усетих, че по гърба ми пробягват тръпки. Защитната им реакция беше първото общо действие на младите вълци на Найтшейд и Бейн.
„Ние наистина сме една глутница!“
Попаднал под прицела на враждебните погледи на десетима Стражи, Шей се разтрепери. Очите му обходиха столовата и се спряха върху партньорите му от часа по органична химия. С един последен, изпълнен със съжаление поглед към мен, той отиде да седне при тях.
Рен избухна в зъл смях.
— Май беше права, Лили. Вече започва да разбира.
Аз се усмихнах едва-едва и смачках хартиения плик в ръцете си, опитвайки се да прогоня разочарованието, обзело ме в мига, в който Шей се отдалечи.
5
Глупаво наречен „Велики идеи“, следобедният час правеше преглед на философията от античността до наши дни. Въпреки доста неясния си предмет, той се бе превърнал в любимия ми час, ала когато видях Шей, седнал на един чин близо до високите прозорци, сърцето ми подскочи. Насочих се към дъното на стаята, колкото се може по-надалеч от него. (Седнах, усещайки погледа му върху себе си. Извадих дебелата папка с всички материали, които трябваше да прочетем тази година, и отгърнах на домашното от предишната вечер. Опитах се да прегледам бележките си, ала думите се мержелееха пред очите ми.