Господин Селби се обърна към него и Шей се сепна при вида на пребледнялото му лице.
— Обичам да чета — обясни той.
— Хобс не е включен в материалите за курса — разнесе се леден глас и аз рязко си поех дъх.
Обадил се беше един от младите Пазители — момче със златиста, небрежно разрошена коса. Лоуган Бейн, единственият син на Ефрон, хвърли злобен поглед на Шей и аз зяпнах от изумление. Лоуган никога не участваше в дискусиите и обикновено проспиваше всички часове.
— В това няма никаква логика — отвърна Шей, като въртеше химикалката между пръстите си. — Томас Хобс присъства във всички учебници по философия.
Господин Селби хвърли бърз поглед към Лоуган, който наклони глава на една страна и повдигна вежди.
— Учебният… ъ-ъ-ъ… план на „Маунтин Скул“ не включва Томас Хобс — обясни учителят, без да сваля тревожен поглед от лицето на младия Пазител.
Шей изглеждаше готов да подскочи от възмущение.
— Какво?
Лоуган се обърна към него:
— Беше решено, че идеите му са прекалено банални, за да ги изучаваме.
— Решено от кого? — погледите на всички Пазители и Стражи бяха насочени към Шей, а останалите ученици изглеждаха така, сякаш искаха да се скрият под чиновете си, докато спорът приключи.
Лоуган свали тъмните очила, които винаги носеше, независимо от времето и часа.
Не можех да повярвам на очите си. Положението трябва да беше наистина сериозно.
— От Настоятелите — каза Лоуган с тон, сякаш поправяше грешката на малко дете. — Един, от които е и твоят вуйчо, Шей. Също като моят баща и още няколко важни мъже, които защитават репутацията на тази институция.
Челюстта ми увисна. Вуйчо?
— И те са забранили Хобс? — попита Шей. — Никога не съм чувал по-голяма нелепост.
— Нека се върнем към урока — обади се господин Селби, по чието чело бяха избили капчици пот.
— Защо? Защо да не изучаваме Хобс? Та той на практика е основоположник на това, за което говорим! — не отстъпваше Шей.
Пръстите ми се сключиха около ръба на чина. Със същия успех можеше да се изправи пред отряд за разстрел, с мишена върху гърдите.
„Не мога да повярвам, че отново трябва да му помагам.“
— Защото сме твърде умни за това — казах аз на един дъх. — Защото предпочитаме да надраснем гибелния свят на Хобс и да не се удавим в насилие. Войната е жесток учител, нали така?
Господин Селби ми отправи благодарна усмивка и изтри запотеното си чело.
— Благодаря, госпожице Тор. Много подходящ цитат от Тукидид. Философите, които изучаваме в този курс, имат по-оптимистични възгледи относно света, отколкото господин Хобс.
Рен потропа с моливите си по чина:
— Не съм съвсем сигурен. Мен ако питате, малко свирепост не е толкова лошо нещо.
Всички Стражи в класа, включително и аз, избухнаха в смях. Обикновените ученици се свиха ужасени в столовете си, само Шей изглеждаше напълно объркан. Младите Пазители се подсмихнаха и хвърлиха презрителни погледи към вълците.
Следващите думи на Шей звучаха подразнено, ала настоятелно:
— Хобс не говори за свирепост. Става въпрос за вечната борба за власт. Безкрайната борба, която движи света. Това е естественото състояние и не може да се правите, че то не съществува, само защото няколко самонадеяни сноби са решили, че не е достатъчно добро за тях.
Рен се обърна към него и в погледа му проблесна нещо много подобно на възхищение, макар и примесено с учудване. Дакс погледна от Рен към мен, а след това към Шей, с вид, сякаш всеки миг щеше да избухне в пламъци. Сабин се взираше в Шей, сякаш имаше две глави. Лоуган въздъхна и се загледа в ноктите си.
Шей хвърли умолителен поглед към господин Селби.
— Моля ви, не можем ли да поговорим за войната на всички срещу всички? За мен това е най-важната идея, на която съм се натъквал във философията.
Капчиците пот по челото на учителя вече се стичаха по слепоочията му.
— Ами-и-и, предполагам… — Той вдигна ръка, ала преди да успее да напише каквото и да било на дъската, през пръстите му премина силен спазъм и маркерът тупна на земята.
— Трябва да си оправите рефлексите, господин Селби — подхвърли Рен и през класната стая пробяга нервен смях.
Учителят не отговори. Конвулсиите вече бяха обхванали ръката му, цялото му тяло се тресеше. Той залитна и се свлече на пода, треперейки неудържимо. В ъгълчетата на устата му се появи пяна и потече по брадичката му.
— О, Господи! Получава някакъв пристъп! — изпищя едно момиче от обикновените ученици. Мисля, че се казваше Рейчъл — така и не си бях дала труда да науча имената на повечето от тях.