„Защо ли допускат един човек да живее сред нас?“
Шей отмести поглед от „вуйчо си“ към другите Пазители, а после към мен и се усмихна неловко при вида на недоумението в очите ми.
— Може би вече сте се срещнали в училище? — обади се Лумин, като ме наблюдаваше очаквателно, прокарвайки език по начервените си устни.
— Да. Имахме един-два часа заедно — предпазливо отвърнах аз, без да свалям очи от Шей. Толкова бях нервна, че едва се чувах какво казвам. — Здрасти, Шей. Надявам се, че първата ти седмица в училище ти е харесала. Съжалявам, че досега нямахме възможност да се запознаем, както подобава. Казвам се Кала Тор.
Шей очевидно се канеше да попита нещо, ала предупредителният ми поглед го накара да се откаже.
Лумин се усмихна, разкривайки белите си зъби.
— Отлично. Не бихме искали горкичкият Шей да се чувства изолиран, нали така? Животът на новите ученици може да бъде много тежък.
Изгледах я слисано. „Какво?“
— „Маунтин Скул“ е много сплотена общност — Ефрон небрежно се облегна на полицата над камината, обвит в дима от пурата си. — Просто искаме да сме сигурни, че сте наясно — Шей е част от нашето семейство и искаме да се грижите за него така, сякаш е един от вас.
— Разбира се — каза Рен на Шей, без да откъсва поглед от лицето на своя господар. — Просто ни кажи, ако се нуждаеш от каквото и да било.
Сух смях се откъсна от гърдите на Шей.
— Благодаря.
— Надявам се, че ще ме извините, но в клуба имам и други приятели, на които бих искал да представя племенника си.
С тези думи Боск отпи още една глътка, подаде чашата си на Лумин и се изправи, като даде знак на Шей да стори същото. С един последен поглед към мен, Шей го последва. Проследих ги с очи, като си мислех, че бих дала всичко, за да разбера какво бе мястото му в моя свят. „Кой си ти?“
В този миг внушителният, абаносов часовник, поставен в единия ъгъл на стаята, отмери дванайсет удара. Полунощ. По устните на Ефрон плъзна усмивка.
— А, часът на магиите. Най-хубавото време за танци. Вървете и се забавлявайте. За съжаление аз не мога да се присъединя към вас — той ми смигна и кръвта във вените ми замръзна. — С Лумин трябва да обсъдим някои неща.
Рен ме сграбчи за ръката и ми помогна да стана. Потиснах желанието да изхвърча навън, но когато тежката дъбова врата се затвори зад нас, по тялото ми пробяга тръпката, която едва бях сдържала досега.
Рен ме погледна изпитателно:
— Добре ли си?
Потрих ръце, мъчейки се да прогоня неприятното усещане, плъзнало по кожата ми.
— Така мисля.
Той сложи ръце върху раменете ми и ме обърна към себе си.
— Съжалявам за Ефрон. Не предполагах, че ще се държи така с теб… нали си Найтшейд.
— Чувала бях слухове за навиците му, но никога не ги бях вземала на сериозно — отвърнах аз. — Не мога да повярвам, че Сабин го насърчава.
— Не бива да я съдиш — Рен свали ръце от раменете ми и понечи да се отдалечи.
— Защо не? — извиках след него, мъчейки се да го настигна сред плетеницата от човешки тела на дансинга. — Рен, почакай!
В подножието на стълбището той най-сетне спря, като избягваше погледа ми.
— Сабин го забавлява, за да не посегне на Козет. Тя е твърде малка и се бои до смърт от нашия господар. Сабин винаги се е грижила за нея и й се е налагало да жертва немалко, за да държи Ефрон настрани от нея… затова е станала толкова цинична. Според мен е напълно разбираемо. — Докато говореше, Рен ту свиваше, ту отпускаше юмруци. — Тя е в състояние да помогне на Козет… по начин, по който аз не мога.
— О, Господи! — усетих, че ми се повдига. — Съжалявам, Рен, не биваше да казвам нищо.
— Не се притеснявай — прошепна той. — Нямаше как да знаеш.
И като пое нагоре по стълбите, подхвърли през рамо:
— Просто се радвам, че през всичките тези години твоя господарка е била Лумин.
Когато се изкачихме до втория етаж, Брин се отдели от тълпата и изтича към нас.
— Кала!
Ансел я следваше по петите, а лицето му грееше.
— Къде бяхте? — Брин обви ръце около кръста ми. — Изпускате страхотно парти! — Изведнъж тя се сепна, забелязала изражението ми. — Какво не е наред?
„Не съм в състояние да държа Рен на разстояние, въпреки че трябва. Ефрон Бейн ме изпълва с ужас и не мога да спра да мисля за едно момче, което се оказа още по-голяма загадка сега, отколкото преди да знам името му.“