„Ето защо все още не можеш да ме имаш, Рен. Нямам намерение да бъда една от многото.“
Обръщайки гръб на полюшващата се тълпа, аз отидох в ъгъла, където бяхме седнали по-рано, грабнах якето си и се запътих към стълбите.
7
Усещах вибрациите, долитащи от вътрешността на клуба, докато стоях на тротоара и се чудех дали да не повикам такси и да се прибера у дома.
— Ъ-ъ-ъ. Здрасти, Кала.
Шей Доран стоеше на входа и се усмихваше смутено. Студената нощ изведнъж ми се стори приятно топла. За миг ми се прииска да побягна.
„Пазителите искат да се грижиш за него. Не се паникьосвай.“
— Здрасти — поздравих аз и също се усмихнах. — Как си?
— Добре. Добре съм — отвърна той, подръпвайки нервно ревера на тясното сако, което носеше върху бялата си тениска. — Често ли идваш в „Едем“?
— Всъщност, не. Тази вечер ме поканиха с приятелите ми. Дойдохме най-вече по задължение.
Искаше ми се да съм си у дома, в леглото, вместо да стоя навън заедно с този необикновен човек.
От гърдите му се откъсна смях на облекчение.
— Аз също. Това не е по моята част. Боск мислеше, че ще се забавлявам, но аз не си падам по клубове.
— Така ли? А по какво си падаш?
— Ако питаш вуйчо ми, сигурно ще ти каже, че искам да стана член на „Грийнпийс“ — той се усмихна широко и въздъхна. — Предпочитам да съм навън. Обичам да се разхождам в планината. Но предполагам, че ти вече знаеш това.
Изведнъж по лицето му се изписа страх. Аз прокарах език по устните си, но не казах нищо и той побърза да продължи:
— Освен това обичам да чета. Философия, история, комикси.
— Комикси? — развеселих се, когато си представих Шей, заобиколен от произведенията на Платон, Аристотел, Августин и „Спайдърмен“.
— Да — оживи се той. — Любимият ми е „Сандман“, макар че това всъщност е поредица графични романи. Харесвам доста от нещата на „Дарк Хорс“ — „Хелбой“, осмия сезон на „Бъфи“…
Той млъкна изведнъж, забелязал моето недоумение.
— Нямаш представа за какво говоря, нали?
— Съжалявам — свих рамене. — Аз предпочитам романи.
— Става — той се ухили. — Кой е любимият ти роман?
Проследих с поглед едно такси, което мина покрай нас.
„Наистина трябва да си вървя.“
— А! Прекалено личен въпрос — той повдигна вежди. — Връзката между едно момиче и любимия й роман е нещо много сложно.
Таксито сви зад ъгъла. „Дотук бяхме с бягането.“
— Не — казах на глас. — Просто е странно да говорим за такива неща тук.
— Права си — той хвърли поглед към широкоплещестия охранител, който се въртеше край вратата. — Какво ще кажеш за чаша кафе?
За миг се почудих дали съм чула правилно. „Току-що ме поканиха на среща. Не мога да повярвам. Никой не ме кани на срещи. Това е забранено“. Усетих как лицето ми пламва. После изведнъж осъзнах, че той не знае за забраната.
— Поставил съм си цел да открия най-добрите места за нощно четене във Вейл. На две пресечки оттук има денонощно интернет кафе.
Аз кимнах.
— Знам го.
„Ако от мен се очаква да се грижа за него, значи не нарушавам правилата, нали така?“
Шей запристъпя от крак на крак в очакване на отговора ми.
Мисълта ми се върна за миг върху Рен и дансинга, преди да отвърна:
— „Хълмът Уотършип“.
— Моля?
— Любимата ми книга.
Той изсумтя:
— В нея не става ли дума за зайци?
— Става дума за оцеляване. Ще ти обясня всичко на чаша кафе.
С тези думи се отдалечих от клуба и той побърза да ме догони.
— Като оставим зайчетата настрана, не може да се отрече, че си оригинална.
— Моля? — попитах, без да го поглеждам и без да забавям крачка.
— Всички момичета, които познавам, биха казали „Гордост и предразсъдъци“. Или някой друг роман на Джейн Остин, в който се разказва за любов, възпрепятствана от класови различия, недоразумения и — винаги съпроводено от замечтана въздишка — женитба.
— Не съм типът, който чете Джейн Остин — тръгнах малко по-бавно, за да не му се налага да подтичва в опит да не изостане.
— Така си и мислех — долових усмивката в гласа му и усетих как крайчетата на устните ми неволно се извиват нагоре.